Митологии, идеологии, политика. Има ли обществото полза от тях?

Митологии, идеологии, политика. Има ли обществото полза от тях?

 

„Съмнението е произход на мъдростта“

Рене Декарт

 

В предходните свои есета за Мантрите на прехода направих опит да развенчая някои от широко разпространените митове, които характеризират идейния дебат на българския преход. Също там, поставих под съмнение и доколко идеите са всъщност тези движещи сили, които определят резултатите от тези фундаментални обществени промени. Да, човекът е уникален в живия свят със своята способност за рационално мислене. Способността за рационално мислене е и това, което прави човека човек.

И все пак, наистина ли „В началото бе словото“? Наистина ли рационалните конструкции, системите от идеи и вярвания са матрицата, която е в основата на обществената организация и функциониране? А ако е така, защо не сме в състояние да заживеем в състояние на една обществена нирвана? Защо ни убягва вече хилядолетия тази така желана, мечтана и все недостижима обществена хармония, която са възхвалявали още древните гърци?

Моята теза е следната: ние, човешките същества, не можем да се откъснем от суровата реалност на материалния свят, на законите на физиката и химията, на генетиката, на географията и биологията. Ние не можем да обърнем гръб и да пренебрегнем диктата на насилието над идеите. Но ние можем да се опитаме да разберем и евентуално да проектираме нашите индивидуални действия в синхрон с действията на другите индивиди към един хармоничен свят и в хармония с нашата околна среда.

Ако досега такава теза да е звучала като красиво пожелание, като абстрактни разсъждения на отвлечени от реалността философи, то в съвременния свят на гарантирано самоунищожение, това става необходимост. Алтернативата е изчезването на човешкия вид, най-малкото в този му вид и проявление. Материята и енергията няма да изчезнат. Те ще приемат друга форма и изражение. Неголяма промяна в космически мащаб. Колосална промяна все пак за мен, за хората, които обичам, и себеподобните ми.

За да разберем дали такъв ход на човешката история е възможен и ако е възможен, доколко е вероятен, е необходимо да разберем причините за нашето появяване и движещите сили, които ни формират и направляват. Историкът Ювал Ноа Харари направи сензация със своя фундаментален труд, превърнал се бързо в световен бестселър „Сапиенс: кратка история на човечеството“[1]. Обобщавайки и синтезирайки огромно количество от последните постижения на различни научни дисциплини от еволюционна биология, палеонтология, археология, генетика, минавайки през история, география, геополитика и стигайки до индивидуална и социална психология, теория на изкуството, религия и философия, той разтърси редица фундаментални вярвания и убеждения.

Човекът ли е центърът на света? Ние ли сме единствените хора? Какво ни кара да живеем в общества? Защо обществата се развиват във все по-ускоряваща се комплексност? Има ли смисъл нашият живот? Накъде сме се запътили? Осъзнаваме ли далечните последици на нашите сегашни действия? Въпросите не са от днес, макар и техните отговори да стават от жизнено значение сега.

Ето някои цифри, които да ни дадат някакво разбиране на мащабите на проблемите, произтичащи от задаваните въпроси:

Преди Великата аграрна революция, тоест преди 10 000 години до н.е., населението наброява по оценката на икономиста Ангъс Мадисон между 5 и 8 милиона души. Тяхната храна е от лов на животни и събиране на растения. Сто века по-късно, тоест около началото на новата ера, от лов и събиране продължават да се изхранват около 1-2 милиона, докато броят на занимаващите се с уседнала селскостопанска дейност са впечатляващите 250 милиона. Някъде в началото на 19-и век се ражда и детето, което закръгля бройката на човешкото население на 1 милиард. Докато за този първи милиард е необходима цялата 400-милионна история на живота на планетата Земя, то за днешното население от 7,4 милиарда, са нужни само още 200 години.

Докато населението от вида Хомо Сапиенс нараства експоненциално, територията, която може да го изхранва, остава практически непроменена. Повърхността на земята е около 510 млн.кв.км, от които 155 млн.кв.км са суша. Само 11 млн.кв.км от сушата са пригодни за обитаване, или нищожните 2% от земната повърхност приютяват и изхранват експлозивно нарастващото население. Останалата част е твърде студена, твърде гореща, твърде суха, твърде влажна или по-някакъв друг начин непригодна за аграрно производство. Тези миниатюрни 2% представляват и сцената на световната история!

Ловците и събирачите от до-аграрната епоха са последните деца на природата, живеещи с нейния ритъм и в задължителна хармония с нея. Дом за тях е цялата територия с нейните равнини, хълмове, реки и гори. Всички животни и растения са потенциален източник на храна.

Няма необходимост от граници или от комплексни социални структури, които да регулират взаимодействието на индивидите в осигуряване на тяхното оцеляване. Ако две скитащи се семейно-племенни групи се срещнат в саваната, по-вероятно е те да потърсят избягване на среща, отколкото търсене на контакт. Територия и източници на храна има в излишък и е по-добре да се избягват рисковете от недоразумения, произтичащи от „грешки в превода“.

Аграрната революция променя радикално начина на живот на хората. Първата фундаментална промяна е необходимостта от уседнал начин на живот. Култивираните растения и животни изискват постоянни грижи и подчиняват на своя ритъм и жизнения цикъл на хората. Това дава основание на Ювал Харари да твърди, че не хората, а домашните животни и растения опитомяват човека, не обратното. Край на свободния и природосъобразен начин на живот. В структурирането на човешкия живот, културата и цивилизацията заменят природата.

Ловците и събирачите от до-аграрната епоха не са имали необходимост да съхраняват излишъци от храна, защото „природният супермакет“ е отворен постоянно. Фермерите от друга страна са принудени да натрупват излишъци от храна. Най-малкото, за да могат да издържат до следващата реколта. Излишъците от храна създават потенциалната възможност някои от членовете на групата да просъществуват, без да се ангажират с копаене и плевене. Тази възможност дава началото на нови, несвързани с изхранването дейности. Такива като на шамани, свещеници и пророци, на вождове, войници и разбойници, на писари, учени и художници. В замяна на тяхното изхранване от общността, те предлагат услугите на структуриране на тези общности от уседнали хора.

Различните варианти на кой, кога, как, къде и защо дава и субстанцията на човешката история. Целта, както и в до-историческите времена е оцеляването на индивида. Макар и нарастването на обема, интензитета и комплекстността на човешките взаимоотношения да замъгляват с всяко следващо поколение възможността на отделния индивид да осъзнае своята роля в общността и изначалния смисъл на своя живот.

Вместо постоянно да са замислени над своята екзистенциална същност и цел, хората получават от тези нови „професии“ готови мисловни конструкции във вид на религии и идеологии. Религиите и идеологиите са идентични в своите цели да предлагат рационални програми за структуриране на човешките общности по определен начин. Тяхната разлика е в това, дали оправданието им се обосновава в източници извън човека или като резултат на рационално доказване. Макар и двата случая авторите им да са самите хора. Въпросът е маркетингов, а не доказателствен.

Предполагам, че митовете и религиите да са възникнали първи, тъй като хората изначално са живеели в по-малки общности и са се познавали достатъчно от близко, за да си вярват на приказките. Митовете са сравнително прости истории, докато религиите обединяват в система различни митове, норми на поведение и ценности. Във времето на Ренесанса научната дейност демонстрира видими резултати в технологичния напредък на обществото, така че предполагаемото наукообразно говорене да има същия ефект върху съзнанието на хората, както предишните номера с божества и чудеса. Може и да е само мое предположение, макар че появата на всички съвременни идеологии да съвпада по време с Индустриалната революция и възхода на научната дейност.

Какъвто и да е генезисът на религиите и идеологиите, същественото е, че те са субективни измислици. Като казвам измислици, не искам по никакъв начин да принизя тяхното значение и роля в оцеляването на човешкия индивид. Те може да са измислици, но тяхното съществуване е не само реалност, ами и обективна необходимост. Без тях  би било невъзможно позиционирането и взаимодействието на индивидите, живеещи в концентрирани общности. Защото концентрацията на хората в общности не е резултат, както посочих в предишните параграфи на естествен, селекционен процес, а феномен, възникнал вследствие на уседналия начин на живот на хората и тяхното бурно размножаване.

Еволюционният психолог Робин Дънбар посочва, че персоналните комуникации в една групова общност могат да бъда ефективни само до определен брой индивиди. Границата на ефективността е може би някъде около 150 индивида. Това е броят на една устойчива племенна група, в която всеки разпознава всеки, всеки има представа от характера на другия и може да прецени възможностите за взаимодействие и помощ. Следователно, за да бъде една общност над този праг устойчива, тя трябва по необходимост да въведе в употреба в междуличностните взаимоотношения друга, де-персонализирана информационно-операционна система. С други думи, идва времето и необходимостта от религиите и идеологиите. Алтернативата е разпадането на общността.  

Разпадането на една семейно-племенна група в „райския“ период на човечеството не е свързано с никакви трагични последствия, защото не възниква необходимостта от промяна на навиците и способностите, гарантиращи оцеляването на индивидите. Просто новата група намира своя територия, където продължава своя архаичен начин на живот. Други са последиците от разпадането на едно общество, в рамките на което оцеляването на индивидите е поставено в зависимост от взаимодействието с другите в рамките на специализацията на човешките дейности и умения.

Остракирането, тоест изгонването на демократично осъдените атинянски граждани извън границите на полиса има същите последствия, както и екскомуникирането на прегрешилите миряни от техните средновековни църковни общности – мизерия или смърт. Видът Хомо Сапиенс не е в състояние повече да живее в свобода и в хармония с природата, а само като един елемент от структурирани по определен начин общества. „Сървайвър“ предаванията са нищо повече от развлекателни шоу-програми, а не реалистични програми за оцеляване. Разделението и специализацията на човешките дейности в рамките на общността и детерминират по специфичен начин смисъла и същността на човешкия живот.

Един индивид вече не е просто човешко същество подобно на другите свои близки и далечни роднини и съплеменници. Той се дефинира със своята специфична дейност: племенен вожд, войник, работник, шаман, мениджър, лекар, банкер, министър, крадец, проститутка и прочие.

Въпросът е по какъв начин един индивид придобива своята специфична „професионална“ идентификация, при положение че неговият генетичен код не претърпява някакви съществени промени от повече от 70 000 години? Какво ще стане, ако всеки пожелае да стане вожд или банкер? Единственото решение, което е възможно, е чрез насилие. Като насилието също се налага да бъде структурирано по определен начин, така че в резултат на неговото приложение да се получават устойчиво функциониращи обществени структури.

Тук споделям мнението на Ювал Харари, че структурирането на индивидите от вида Хомо Сапиенс в устойчиви общества не се явява като детерминирана необходимост. Той е просто един от възможните комбинативни варианти на организация на живата материя. Макар че размножаването на вида Хомо Сапиенс извън лимита на издръжливост на неговата екологична ниша налага с необходимост насилствената му организация в общества с разделение и специализация на дейностите.

В средата на 80-те години на миналия век социалният антрополог Майкъл Ман въвежда термина „вкарване в клетка“, caging в оригиналната си английска версия с цел да обясни и илюстрира необходимостта от насилствена организация. Аз бих предпочел за български вариант на този термин „окошарване“, който означава не само вкарване на овцете от пастирите в кошара, а и в популярния език като вкарване на престъпниците в затвора и тяхното насилствено усмиряване.

Колкото и да звучи дразнещо и предизвикателно за нашето съвременно, култивирано от хуманистичната мисловна традиция на последните 2 столетия съзнание, Сапиенсите са „родени убийци“. Историкът Ян Морис в последната си книга „Война: За какво тя е полезна?“[2] доказва по пространен и аргументиран начин тази теза. Ние сме „обществени“ и „териториални“ животни. Нашето оцеляване зависи от взаимодействието с други себеподобни в обществено структурирани групи, които извличат необходимите им енергия и други необходими за нашето оцеляване и възпроизводство ресурси от определена територия. Всеки друг, който престъпи границата на „нашата територия“, е потенциална заплаха, който трябва да бъде прогонен или унищожен.

Това е еволюционната стратегия, която се е доказала като най-ефикасна и икономична за нашето оцеляване в доисторическите времена на лов и събиране. Тази стратегия е останала кодирана неизменно в нашите гени, независимо че нашето оцеляване вече зависи от способността ни да боравим с компютри, да отглеждаме животни в индустриализирани ферми и да произвеждаме антибиотици.

Способността за обществена организация и териториалността детерминират разделението в нашите възприятия на другите ни себеподобни на „Ние“ и „Те“. Към „Ние“ принадлежат тези, с които делим една територия, зависим от тяхното сътрудничество, познаваме лично, комуникираме взаимно, делим радости и несгоди. „Те“ са всички останали извън нашата територия, които не познаваме и затова не доверяваме, които потенциално са заплаха за нашето оцеляване и ресурси.

Печелившите стратегии в конфронтацията на „Ние“ и „Те“ зависи от обстоятелствата. Ако има друга свободна територия наблизо и „Те“ изглеждат по-силни и агресивни, навярно бягството е по-добро от войната. Ако „Ние“ сме по-многобройни и се чувстваме по-силни, навярно си струва да се опитаме да „анихилираме“ противника. Стратегия, която е осигурявала просъществуването на Римската империя повече от 1000 години срещу варварите извън „лимеса“, извън очертанията на територията под имперски контрол.

Само че, след 14-и – 15-и век всички територии са поставени под някакъв контрол на държавно-структурирани общества и бягството престава да бъде печеливша алтернатива. Всички Сапиенси са „окошарени“.  Конфронтацията между „Нас“ и Тях“ остава да се решават основно и преимуществено чрез насилие.

Колкото и парадоксално да звучи, Ян Морис прави извода, че след повече от 40 века войни насилието между нас хората намалява. Причината е в появата на държавата като форма на обществена организация, която изсмуква насилието от индивидите и го монополизира. Насилието не изчезва от обществените отношения. То става достъпно само за ограничен кръг, начело с крале и президенти. Как те го използват и за какви цели, е друг въпрос.

Проблемът с насилието се състои в това, че няма биологично-генетично предопределение, кой и как може да го прилага. Всеки индивид е потенциално пригоден да предяви претенции за правото и възможността да прилага насилие или с други думи да се стреми към власт. В този случай, вероятността е голяма всички да се избият помежду си или най-малкото борбата за власт да е дотолкова постоянна, че никаква обществена устойчивост не може да бъде достигната. Следователно обществена организация не е възможна и уникалността на нашия вид не би се проявила. И все пак, въпреки безкрайните войни и конфронтации, човешките общества са не само факт, ами се развиват във все по-комплексни и динамични структури.

Обяснението се крие както в нашите гени, така и във възможностите на нашата висша нервна система, която предоставя платформата за появата на разум. Ходът на естествената селекция и до появата на Хомо Сапиенс успява да синтезира генни кодове, които предразполагат редица животински видове да си сътрудничат в рамките на устойчиви социално-организирани групи.

Слонове, делфини, вълци, всички примати не само живеят заедно. Тяхното оцеляване се предопределя от възможностите им за взаимодействие и сътрудничество. Генното предразположение си има своите лимити. Нито един социално-организиран животински вид не може да променя целенасочено своята околна среда с цел повишаване на шансовете си за оцеляване. Това ограничава и тяхното размножаване само до количеството храна, която техният хабитат може да им предостави.

Активната и целенасочена промяна на околната среда, тоест изграждането на собствена екологична ниша изисква други способности.  А именно възможност за комуникация на неограничено количество информация. Възможност за обработка на тази информация и превръщането й в знание. Натрупване на знание и приложението му за направление на дейността. Възможност за мечтание и чертаене на планове. Всичко това става възможно с появата на разума, на осъзнаването на собственото Аз и осъзнатото разграничаване от света извън нас. И доколкото разумът няма материална основа, а само материален носител, той няма и никакви ограничения за собствената си експанзия.

Липсата на лимити парадоксално крие в себе си и най-голямата заплаха за притежаващият разум Хомо Сапиенс. Защото разумът не е възникнал с цел спасяването на човечеството, а като случаен продукт на еволюцията. Случайна мутация в генния код на един от поне 6-те известни и изчезнали вида примати, които могат да бъдат класифицирани от вида Човек. Дали причината за оцеляването на само един от тях, а именно вида Хомо Сапиенс, е в наличието на възможност за проява на разум, може да се предполага, но не и да се твърди с абсолютна увереност.

Защото проявите от дейността на рационално мислещия човек могат да се оценяват често като странни, противоречиви, безсмислени и опасни. Така както и като добронамерени, креативни, иновативни или богоугодни. За оценката е необходима външна на разума координатна система. Религиите и идеологиите се измислят и налагат, за да служат като такива координатни системи. Това потвърждава по-ранно изказаното твърдение, че макар и продукт на свободно проявяващата се рационална дейност, религиите и идеологиите са обективна необходимост. Тяхната основна цел е да ограничат и да дадат смисъл и цел на направляваната от разума човешка дейност. Алтернативата е хаос и самоунищожение.

Поради тази причина в човешкото общество не е достатъчно само да си по-силен, за да заемаш по-благоприятен социален статус. Стремежът към по-благоприятен статус е лесно разбираем. Статусът компенсира изгубената до-историческа свобода. Повече и по-добра храна, условия на живот и по-разнообразен избор на сексуални контакти вървят заедно с подходящото положение в социалната структура. Заемането на определено социално положение може да бъде устойчиво, само ако то е легитимно. Тоест, ако е признато от общоприета религиозно-идеологическа система.

Всяка царстваща персона е задължена да се обяви, че управлява по силата на „божията воля“. Всеки съвременен политик пък управлява в „името на народа“. В противен случай и най-силният и смел индивид не би издържал на гнева на масите, ако те го разпознаят като узурпатор и самозванец. Самоналоженият отказ от свобода е отличителната черта на човешкото общество и негова фундаментална предпоставка.

Сагата на човешкото общество не се изчерпва дотук. Усложнението се появява, че няма едно общество, а много такива. Както вече споменахме, когато две непознати един за друг племена от ловци и събирачи се срещнат случайно, по-вероятният изход от срещата е предпазливо разминаване. Агресията няма смисъл, ако тя не води до повече източници на храна. В рядко населените девствени територии на праисторическия човек частната собственост е непознат начин за контрол над ресурсите. Един конфликт би означавал неоправдан разход на ценна енергия. Предполагаемо, мирното съвместно съществуване е нормата на поведение в тези далечни времена.

В този ред на мисли религиите и идеологиите са обективно необходимият елемент, който прави решаването на задачата възможна. Между вродената склонност на човека към насилие неговата обществена зависимост и териториалност и „окошарването“ на взривно нарастващото население, религиите и в съвременно време заменилите ги идеологии са потенциални компенсаторни механизми на дефицита на еволюционни решения. Еволюцията е бавен, много бавен процес, а населението нараства по експоненциален и ускоряващ се начин.

Една от първостепенните задачи, които тези идейни системи трябва да разрешат, е намиране на решение на разделението на „Ние“ и „Те“. Докато го има това разделение, никаква голяма обществена организация не може да просъществува дълго време. Само с насилствено „усмиряване“ не става. Както държавата отнема насилието от индивидите, те така могат и да си го възвърнат, ако тя бъде разрушена поради външни или вътрешни причини. Нужна е промяна във възприятията.

Всички религии проповядват, че всички техни последователи са братя и сестри в любовта си към Бога. Хуманизмът обявява, че човешкото същество е свещено и неприкосновено, защото е център на Вселената. Комунизмът определя, че всички индивиди имат еднакви права, а Капитализмът обявява, че всеки има право на частна собственост. Националистите твърдят, че носителите на определена културна идентификация са естествена общност. Това, че нито една религия или идеология не се подкрепя от биологичната реалност, няма значение. Тяхната цел не е обективната истина, а субективната реалност на човешките мисли и действия.

С други думи, във функционално отношение разлики между различните религии и идеологии няма. Разликите идват от доказателствените източници, които те използват. Религиите търсят легитимация извън човешкия разум, в езотеричните твърдения, приписвани на пророци, шамани и духовни наставници. Идеологиите извеждат своите доказателства от рационални, дори научни разсъждения.

За съжаление поставената задача за преодоляване на разделението на „Ние“ и „Те“ засега остава решена наполовина. Ако разделението на индивидуална и племенна основа може да се счита до голяма степен преодоляно, то все още остава разделението между държавно организираните общности. Съдейки по мащабите на използваното насилие и количеството на жертвите от последните две световни войни, изглежда че проблемът става по-сериозен, а не по-малко. Просто ресурсите, които една държава може да мобилизира за насилие, са невъобразимо повече, отколкото две враждуващи племена в саваната биха могли да си позволят.

И все пак прогрес има и в това отношение, и особено след последната „Велика“ световна война. Той се дължи на един нов фактор и това е появата на атомната бомба. „Гарантираното взаимно унищожение“ дава нов вектор в търсенето на идейни, а не насилствени решения на нашата вродена враждебност. Отново „окошарването“, изведено в една друга плоскост, изиграва своята позитивна роля. Ние не само нямаме къде да избягаме. Ние не можем да си позволим произволно използване на насилие. Най-малкото не и в мащабите на нови „световни войни“, без гарантирано да се обречем на самоунищожение.

По тази причина Ян Морис прави извода, че сътрудничеството е реалистична форма на взаимодействие, само ако е изнудена. Само ако няма друг изход. Гарантираното самоунищожение се явява тази принуда към сътрудничество на междудържавно ниво. Така религиозно-идеологическите конструкции се превръщат от възможност за решение на фундаменталните проблеми на оцеляване на Хомо Сапиенса в необходимост за намиране на такова решение.

Ако тази теза е вярна, тогава защо не наблюдаваме същия експлозивен иновативен процес в проектирането на нови идейни системи, така както това се случва в областта на технологиите. Още повече че по-голямата, ако не и съществената част от новите технологии се появяват в недрата на „военно-промишления“ комплекс. Военно-промишлен комплекс е евфемизъм, зад който се крие доведеният до безумни мащаби материализиран инстинкт на агресия, за който говорихме преди.

Ян Морис разказва в своята книга за наблюденията над групи шимпанзета в джунглата на екваториална Африка, които влизат в една или друга форма на конфликтни взаимоотношения. Шимпанзетата, както знаем, са нашите най- близки родственици в животинския свят и само около 1,5% от нашите гени се различават. Така че всичко тяхно, може да се каже, не ни е чуждо. Оказва се, че шимпанзетата-агресори нападат само тогава, когато имат количествено превъзходство. Тоест, само тогава, когато са напълно уверени, че резултатът от техните агресивни действия ще е в тяхна полза. Ако чувстват, колебание, те се оттеглят след ред демонстративни действия като тупане в гърдите, пронизителни крясъци и подскоци.

Аналогията, която може да се направи е, че все още преобладаващата матрица на мислене е, че насилието не е изчерпано като потенциално решение. Още една „интелигентна“ бомба, нов тип дрон, нова военна тактика или успешна кибер атака ще дадат възможност на „Нашите“ да принудят „Другите“ да застанат в поза на подчинение и се подадат на асимилация, а ако не ще бъдат „анихилирани“ като в холивудски блокбастър.

За съжаление религиозно-идеологическите концепции, един път възникнали, наподобяват по поразителен начин живите същества. Един път като духа, пуснат от бутилката, те заживяват своя собствен живот, независимо от техните създатели и носители. По същия начин като живите организми те се стремят към оцеляване и проявяват ревностна териториалност. Още по-лошо, те са способни да унищожат своите носители, хвърляйки ги в религиозни и идеологически войни.

Парадоксът на природата – по-висшата форма на организация е потенциална заплаха за по-нисшата. А иронията на природата е, че по-висшите форми в края на краищата не могат да съществуват без по-нисшите. Микроорганизмите се превръщат в специализирани клетки на животните, губейки своята свобода на проява. Човешките същества губят своята свобода също, превръщайки се в членове на обществото. Държавите губят своя „суверенитет“ в глобалния свят на социалните мрежи и изкуствения интелект.

Надежда за спасение все пак има и тя отново е същата, програмирана от природата аберация – мутация и естествена селекция. Не случайно, съвременните изследователи на феномена култура въвеждат понятието „меми“, което се равнява на гените като информационни кодове. Размесването на гените дава нови и нови форми на живот и на нови концепции. И сред многото „опити и грешки“, някои от ново-появяващите се форми показват устойчивост и способност за възпроизводство спрямо условията на околната среда.

Една теория няма особен смисъл, ако тя не създава предпоставка за някаква полезна методика за разбиране и евентуално променяне на условията на нашия живот. Методика, която да ни дава възможност да разширяваме лимитите на нашата природна и социална „клетка“, на нашата екологична ниша. Ето защо тук ще се опитам да демонстрирам някои от полезните страни на тази теория:

Какво означава яростното разделение в нашата страна на „русофили“ и „русофоби“; на „американофили“ и „американофоби“? На поддръжници на статуквото и на желаещите промени? На „цесекари“ и „левскари“ и прочие и прочие?

Отговор: Борба за територия и контрол над насилието между дефиниращите се на „Ние“ срещу „Тях“. Само държавата като апарат на монополизираното насилие може да предотврати загубата на обществена енергия и човешки живот в изтощителни конфронтации и да ги насочи към конструктивна дейност. Само да напомним, че възможност не означава необходимост!

Има ли сблъсък на цивилизациите, респективно религиите, наблюдавайки вълните от бежанци и ожесточените битки в конфликтните зони на Близкия Изток?

Отговор: Цивилизациите по дефиниция са висша форма на организация на човешкото общество. С други думи, насилието е напълно монополизирано от държавата. Вследствие на това има мир и човешката дейност може да бъде насочвана само в конструктивно русло. Оцеляването на индивидите не е поставено под въпрос. Резултатът е високи жизнени стандарти и липса на основание за агресия. Тоест цивилизациите по дефиниция не воюват.

Това, което наблюдаваме, е „варварите пред стените на Рим“. Подгонени от глад, мизерия и насилие отчаяни хора, които търсят компенсация за своята загубена територия, мир и просперитет в проникването на територията и в условията на „цивилизованите“ държави. Перспективната стратегия в такъв случай не е строителство на отбранителни стени, телени мрежи и полицаи на всеки метър, а помощ във възстановяването на разрушените държави, тоест възстановяването на цивилизационния ред.

Трябва дебело да се подчертае, че държава не е синоним на демокрация. Демокрацията е една от възможните и навярно желани форми на държавна организация. Само че преди да се решава въпросът за държавната организация, трябва да се реши въпросът, как ефективно да се монополизира насилието чрез държавния апарат. В противен случай, обездържавеното общество не е нищо друго освен изправени един срещу друг индивиди и банди в жестока борба за оцеляване, притиснати в тясното пространство на отделената им „клетка“.

Възможно ли е съществуването на „мултикултурно“ общество?

Отговор: Въпросът е „оксиморон“, безсмислица, изхождайки от дефиницията на култура като всичко, което е продукт на човешкия разум и дейност. Тези продукти, било те в материална форма като артефакти, било те като идеи в нематериална форма стават универсални и дифузни в момента на своето възникване. Нищо не може да възпрепятства тяхното предаване от ръка на ръка посредством търговия, имитация или кражба или усвояване посредством образование, копиране или пропаганда. „Автетични“ култури евентуално може да се признае, че са съществували в изолация само в до-Колумбова Америка или на островите на Южния Тихи океан преди Джеймс Кук.

Всички бюрократи от Лондон, през Москва до Буенос Айрес използват хартия за своята кореспонденция без притеснения, че тя е продукт на китайската култура. Въпреки яростните отрицания на влиянието на „чуждата“ култура, това не пречи на Осама бен Ладен да използва американски долари, за да подготвя терористични актове срещу САЩ. А английска рок музика се слуша във всяка дискотека по света. И това са микроскопична частица от примерите на взаимопроникване и обогатяване на човешката култура в планетарен мащаб.

Това, за което всъщност става въпрос, е различните религиозно-идеологически концепции, които се използват, за да легитимират продължаващата борба за надмощие за територия и ресурси, от една страна. И от друга страна, да унифицират начина на мислене на достатъчно големи маси от хора, така че те да послужат за източник на рекрутиране на войници на „правата вяра“. И доколкото религиозно-идеологическите концепции са културен феномен, то техните империалистическо мислещи пропоненти ги завоалират като сблъсъци на култури и цивилизации.

Изведе ли се насилието от уравнението като ефективно средство за решаване на споровете на „окошареното“ човечество на тази отесняла вече за нас планета Земя, то от тези концепции ще останат тези техни мутанти, които могат да се адаптират към новите условия на взаимно съвместно съществуване.

Или в обобщение, „мултикултурализмът“ не може да бъде трайна форма на обществена организация в глобализиращия се с бясна скорост съвременен свят. За да оцелеят, а с тях и техните носители, тези религиозно-идеологически концепции трябва да еволюират. Или да изчезнат, така както са изчезнали досега 95% от съществувалите на Земята живи организми. А в света на идеите, предполагам, че нивото на смъртност е още по-високо. И от това нищо страшно не е станало. Животът продължава.

 

Разбира се въпросите, примерите и аргументите в защита на моята теза са безбройни и могат да изпълнят хиляди страници на десетки добре продавани книги. Важно е заключението, че митовете, религиите и идеологиите не са част от природния ред, а продукт на разума. Тяхната поява, както и появата на самия разум, е плод на една случайност в организацията на материята. Макар че  веднъж появили се, те стават реалност. И то до такава степен, че да имат способност да управляват и направляват материята, формирайки я по свое желание.

Това може би е проклятието и едновременно спасението на живота днес. Защото само разумът може да овладее нашите инстинкти на агресия, териториалност и способност за обществена организация за използване на насилие. Както и разумът може да въоръжи тези наши инстинкти с оръжия за масово унищожение и стратегиите за неговото използване, които да върнат живата материя в нейното изходно състояние.

 

Женева, 8 януари 2017

[1] Yuval Noah Harari, Sapiens A Brief History of Humankind, Vintage Books, London, 2014

[2] Ian Morris, War: What is it good for? The Role of Conflict in Civilisation, from Primates to Robots, Profile Books ltd., 2014

Категории Акцент, Мнения, Общество

Автор: Георги Василев

Георги Василев е роден през 1959 г. в Добрич. Завършил е Немската езикова гимназия в родния си град. Магистър е по Международно право от Московския държавен институт за международни отношения. Следвал е във Виенската дипломатическа академия и има Магистърска степен по Международно финансово право от Висшия институт по международни отношения, Женева. Георги Василев е натрупал дългогодишен опит и има успешна реализация в швейцарски банки и финансови компании. Автор е на монография на тема „Инвестиционни фондове”, както и на множество научни и публицистични статии в международни и български издания на тема международни финанси, инвестиции, политика. Г-н Василев е учредил и финансирал с лични средства „Награден фонд за принос към свободата на духа”, чиято цел е да засвидетелства обществено признание към български интелектуалци и визионери, които стоят в основата на гражданското общество у нас. Наградният фонд, единствен по рода си в България, подкрепя хората, които са приели като свое кредо гражданската и интелектуална мисия за издигане нивото на цивилизованост на българското общество. Г-н Василев застава зад идеята, че като неразделна част от обществото, всеки един от нас има мисия да участва активно в решаването на обществените проблеми с толерантност, творчество, уважение към индивида и отвореност към света. Владее свободно четири езика - английски, френски, немски и руски. Семеен, с две деца.

1 коментар към “Митологии, идеологии, политика. Има ли обществото полза от тях?”

  1. “ Защото само разумът може да овладее нашите инстинкти на агресия, териториалност и способност за обществена организация за използване на насилие. “ Прекрасно казано, но где го този Разум у нас? Вие създадохте нещо силно и елитно, но то бързо бе смачкано от безумците… Явно тук им харесва да тънат в блатото, защото така имат оправдание, че някой ги е натикал там и е Виновен за съдбата им–

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *