Любовта към съветската власт, другари, не е професия

Рога и копита

Любовта към съветската власт, другари, не е професия

 

Да си дойдем на думата. Идат нови избори и всичко старо застава по местата си: управляващи и управлявани, възложители и изпълнители, господари и прислужници. А всички заедно – в люта междуособна битка за мръвка от трапезата на всеобхватната партизанщина. За едни 36 милиона годишно става дума, държавна пара за усвояване, формулирана като партийна субсидия. И честните частни медии застават първи на опашката пред политическите гишета, за своята част от плячката. Срещу някои услуги, които се извършват „без ръце”. Какво от това, че от тях се чака да бъдат гражданската съвест на обществото, да са независими и свободомислещи, да оведомяват електората, да отварят очите на гражданите, да помагат за информирания избор. По-практичното е друго: грабвай парите и бягай. И не се сещай за Уди Алън. Учи се от бая ни Ганя и пиши като неговите антрефилета. Току виж „от дума на дума, работата кабардисала“.

Ето така манифестират – ударно и първомайски – родните медийни активисти върху асфалтирания булевард към почетното 113-то място по свобода на словото от общо 180 държави – пред нас са „само“ 112, сред тях демократични колоси като Габон, Кения, Бутан и Уганда, която до неотдавна се управляваше от симпатичния човекоядец Иди Амин Дада. След нас – „цели“ 67, но душа даваме за палмата на първенството, в обратен ред, разбира се. И не че по белия свят журналистите са независими и кристално чисти, а занятието им е професия за ангели, не – имат си и издатели, и рекламодатели, и ментори, и приятели, и врагове. Но никъде колегията не познава по-мръсна работа от партийното слугуване. Където каузата е занаят, принципите са по сергиите, а личното мнение винаги съвпада с правилното. Впрочем, ние сме си така от има няма 70 години, когато пристигна Ленинската аксиома, че „средствата за масово осведомяване са нищо друго, освен колективен пропагандатор, агитатор и организатор на Партията“. С какво е по-различна днешната стилистика от онази през 50-те години, например. И тогава, и сега пропагандата заменя информацията, агитацията формира общественото мнение, а организацията сочи на народа кои са добрите, кои лошите и къде ще раздават въженцата. Разликата е в това, че някои пролетарии на умствения труд, умеещи силно да любят и мразят по поръчка, са пропуснали своето време и вече трудно могат да станат всеотдайни комсомолски секретари. Утехата е в новото поприще: днес протоколната и суховата партийна правда е заменена от игрива таблоидна политическа журналистика със – срамежливо казано – бежов оттенък.

Колко са демоде колегите от ББС, които още пазят като очите си ретроградното правило, че журналистът работи с фактите както банковият чиновник с парите – те преминават през ръцете му в големи количества, без никога да стават негово притежание. С други думи, шапки долу пред негово величество факта. Пропагандата остава за партийните функционери, а журналистическият коментар е просто обективен анализ на аргументи и доводи, вместо сляпо, но разпенено развяване на чужди байраци. Затова наивните британци продължават да смятат, че журналистиката е информационният арбитър на обществото. И толкоз. Ама там.

Ако искаме да вземем поуката не от Запад, а от Изток, има и такава възможност. Още в суровите условия на 20-те години, когато „се каляваше стоманата“, двамата велики присмехулници Иля Илф и Евгений Петров уточниха, при това във в. „Правда“, че „любовта към съветската власт, другари,  не е професия“.

Скъпичко им струваше. А и кой ли ги разбра…

Категории Акцент, Мнения, Общество

Автор: Емил Янев

Емил Янев е професионален журналист, завършил Факултета по журналистика на СУ „Климент Охридски“, минал през школата на вестниците „Орбита“, „Коотеративно село“, „Старт“, „Подкрепа“ и развил вижданията си като издател на списание „ТВ Плюс“. Сътрудничил е и в ред други издания, където също е защитавал името си с характерния си стил на критичен и ироничен рефлекс към личности и събития. В Българското национално радио той, в тандем със съекипника си Кин Стоянов, създаде пет авторски радиоформата – освен „Часът на инфохолиците“, още „Трамвай по желание“, „Риалити роман“, „Различният до мен“ и „Радиотранс“ - всички отличени с високи журналистически награди. „200 имена, които промениха света“ е първата му книга.

1 коментар към “Любовта към съветската власт, другари, не е професия”

  1. Много,много точно! Бих се радвал ако се прочете от по-вече трезво мислещи хора и те да го разпространят между роднини и приятели.Надявам се че това ще помогне на много граждани да не бъдат заблуждавани с празни обещания.

Вашият отговор на магаре Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *