„Човек сам взема решенията как да живее, какъв да бъде. Ако не се бъркаме в личното пространство на хората, светът би бил различен. Разбира се, давам си сметка, че това е утопия и такъв свят не може да съществува, защото има някакъв баланс между доброто и злото. В този смисъл възприемам нещата такива, каквито са, като част от естествен процес.“
– Тосен, какво означава името ти?
– Тосен на староперсийски език означава кон, който не може да бъде обуздан, не може да бъде оседлан.
– Ти живееш тук, но какъв се чувстваш?
– Аз съм от България, българин съм. Такъв се чувствам. Биологичният ми баща е от Персия, биологичната ми майка е от индийски произход. Аз съм осиновен от българско семейство и това са моите родители. Биологичните ми родители са ме търсели, после ме намериха, винаги мога да осъществя контакт с тях, но това за мен това не е толкова важно.
Отраснах тук сред хора от различни етнически групи. Като малък живях в същото това село Хитрино, където се случи трагедията. Спомням си един огромен двор с високи зидове, откъдето не можеш да погледнеш навън. В двора имаше всякакви животни – крави, коне, кози, зайци, кокошки. И аз още от дете заобичах животните и си говорех с тях, после се опитвах да ги рисувам.
– После дойде в София и реши да следваш режисура. Разкажи как стана това?
– Уча филмова режисура в НАТФИЗ, в момента съм трети курс. Малко късничко влязох, но пък тръгна добре. Сега съм на 34 години. Доволен съм от обучението си. Разбрах, дори тези дни си го мислех, че нашите преподаватели не почиват – звъним им по всяко време, говорим с тях за всичко. Те винаги са на линия и са готови да откликнат на всякакви наши питания, съветваме се с тях по това, което работим в момента. В момента съм в класа на проф. Дочо Боджаков, но от втория семестър ще ни поеме Иван Ничев. Часовете на проф. Боджаков са истинска терапия за духа. Ние учим не само за режисурата като занаят. Разбрах, че това не е само професия, то е да разбереш света около себе си, да можеш да го пресъздадеш. Без да преувеличавам, за мен НАТФИЗ е училище за живота.
Дори да не стана режисьор, дори да не завърша академията, тук ще съм научил много неща за живота като цяло.
– С какво най-много искаш да се занимаваш?
– С кино. Обичам да рисувам, композирам от време на време музика, без да имам музикално образование, дялкам разни неща от дърво, работя с глина, обичам да пиша също – къси разкази, историйки, стихове. Като завърших средното училище, много се чудех какво да запиша да следвам, за да мога да използвам всичките тези неща, които ме вълнуват и с които искам да продължа да се занимавам.
Като дете при хазяите, където живеехме, имаше голяма библиотека и веднъж ми попадна книга на Фройд. Не ми беше много ясно, но го прочетох с голямо любопитство. В по-късните си години вече започнах да разбирам много от нещата и това събуди интереса ми към психологията.
– Кога дойде в София?
– След Хитрино моите родители се местеха много, живял съм във Велико Търново, в Ловеч, във Враца, в Монтана. Баща ми беше занаятчия, работеше с военни заводи. Нашите купуваха къщи, продаваха ги, понякога живеехме на квартири. В София дойдох сам.
– Чувствал ли си се изолиран като човек от друг етнос в България?
– Живял съм в места, които могат да се нарекат и гето. Там има много читави хора, имал съм приятели като дете от гетото. Някои казват, че гетото е политика още от времето на социализма, която продължава и днес. Правели са им училищата вътре в гетото, за да не излизат извън него. Там основно се е наблягало на дисциплини като „трудово обучение“, на хуманитарните науки не се е отделяло достатъчно внимание. Математика, български език и литература не са се изучавали. Пишели са им някакви оценки по милост, със снизхождение, колкото да преминават в горен клас.
– Снизхождението. Тоест лесният начин, макар и обиден, е част и от сегашната политика към малцинствата. Но не се ли поощрява тя от самите хора от гетото до ден днешен?
– За мен това е ужасно и много обидно. Смятам снизхождението също за дискриминация. Устроен съм така, че да приемам света такъв, какъвто е. Като бях дете обаче, много ми се искаше да се бунтувам срещу несправедливостите, по дух бях настроен революционно. Иначе по темперамент съм меланхолик, вече…
– Забелязах, че не се ядосваш, когато очевидно към теб се държат пренебрежително. Изглеждаш дори прекалено „толерантен“ към грубостта…
– Всички ми го казват. Може би дори не е добре за професията, която съм си избрал. Смята се, че режисьорът трябва да е невротик, да се кара, да нарежда… Аз пък винаги съм смятал, че срещу мен стоят интелигентни хора и аз не съм нито звероукротител или пъдар, за да се държа церберски с хората.
Понякога в тези много тревожни времена се размечтавам светът да се развива така, че доброто да побеждава.
– Какво разбираш под „добро“ и „зло“?
– Добро за мен е, когато един човек не нарушава личното пространство на друг човек по какъвто и да е начин, дори в мислите си. Защото човек се ражда сам и сам си отива. Сам взема решенията как да живее и какъв да бъде. Ако не се бъркаме в личното пространство на хората, светът би бил различен. Разбира се, давам си сметка, че това е утопия и такъв свят не може да съществува, защото има някакъв баланс между добро и зло. В този смисъл възприемам нещата такива, каквито са, като част от естествен процес.
Някакъв философ, преди да умре, заръчал да напишат на гроба му следното: „Когато бях млад, исках да променя света, но разбрах, че светът не може да бъде променен. По-късно исках да променя държавата, в която живея. Видях, че и това не може да стане, и реших да променя общността, в която живея, но и това не се случи. И накрая реших да променя себе си, за да мога да възприемам и да разбирам причините за това, което се случва около мен.“ Разбрах също така, че когато човек промени себе си, той променя и възприятията си за онова, което се случва около него, и по-лесно си обяснява света. Може би това е единственият начин да променим и самия свят. Тоест само тогава можеш да приемеш и различията между хората.
– Значи ли това, че човек, израснал сред зло и несправедливост, трябва да се примири?
– Като казвам „да промени себе си“ имам предвид човек да се промени така, че да възприеме различието, дори и лошото, което се случва. Не да го оправдава, но да разбира причините. Самите причини трябва да се променят.
– Възпитава ли се това според теб или е даденост по рождение?
– Мисля, че човек го има по даденост – това е природна интелигентност, както му казват. Има хора, които под натиска на лошите обстоятелства около тях стават зли и се опълчват срещу света. Но разумните, мислещите хора според мен трупат опит, помъдряват, когато се сблъскват със злото. Разбира се, че зависи и от възпитанието.
– Значи максимата, че който трупа опит – трупа печал, според теб се отнася все пак до природно интелигентния, защото други трупат злоба и отмъстителност. Твоят живот не е бил лек, но ти не таиш злоба, не е ли така?
– Който трупа опит, трупа печал… Много е истинско. Случвало ми се е да плача за хората, за света. Трябва да осъзнаем факта, че всичко на тази земя – хора, животни, природа, съвсем всичко – сме неразривно цяло. И не си спомням кой го казваше, че когато една пеперуда размаха криле в единия край на света, в другия може да предизвика цунами.
– Ефектът на пеперудата в теория на хаоса. Рей Бредбъри има такъв разказ…
– Ние сме едно единно цяло и нямаме право да разрушаваме хармонията на този свят. Ако някой ми каже, че светът е хаос, няма да му повярвам. Защото съм се убедил, че Бог и висшият разум, който стои над нас, е една висша математика. Имам съзнанието, чувството, че всеки детайл, всяко нещо е на точното си място. Толкова точно, че не е допусната никаква грешка. И ако ми падне тухла на главата, то няма да е плод на някаква случайност, а ще е плод на всичко, което съм правил досега.
Човек сам твори съдбата си. И ако проумеем това, че ако се отървем от своята завист, злоба, алчност, борба за себеизява, за власт, за пари; че тъпчем по главите на хората, само и само да се домогнем до това; ако разберем, че това един ден горчиво ще ни се връща и ще страдаме, сигурно не бихме правили такива злини. Но то е пак, от една страна, интелигентност, с която човек се ражда, от друга страна е работа върху себе си – да проумеем тези неща, да наблюдаваме света.
– Ти как стигна до това проумяване?
– Имал съм прекрасни родители – баща ми си отиде, но майка ми е жива и здрава. Бяха обикновени хора, човеколюбци, които ме отгледаха с любов. И сега, като видя човек, който не умее да се усмихва, си казвам – този човек не е бил обичан. Повярвай, че хората, които са били обичани, не са способни на престъпления. Убеден съм в това.
Не се впечатлявам от хора, които много знаят, много цитират, приличат на едни енциклопедии. Каквото и да го попиташ такъв човек, той е готов да ти даде отговор. Може да ти цитира дати, имена. Но това знание е повърхностно, то не е минало през тях.
Имал съм възможност да прочета Библията, Корана, Упанишадите, философията на Петър Дънов. Знам, че негови последователи от Пакистан, от Бразилия, от много държави са идвали в България, качвали са се на Седемте рилски езера, за да се поклонят на живота.
А у нас Дънов не бе известен много години. Казвам го точно в този контекст – за хората, които знаят много – но това знание не ти носи нищо, то нито се практикува, нито те променя – такова знание е мъртво. Може да познаваш квантовата физика, но ако това знание не премине през тебе, не осъзнаеш, че всяка частица в теб вибрира според енергията, която приемаш чрез него, за какво го знаеш? Понякога си мисля, че някои хора четат, за да седнат на чаша и да има с какво да впечатлят останалите, да се покажат. Прочетох Библията с едно отворено сърце и реших то да стане моето настолно знание, не да цитирам стихове. Просто трябва да го прочетеш със сърцето си. Опитвам се да бъда такъв, какъвто искам да бъда.
– Какъв искаш да бъдеш?
– Искам да съм разбиращ човек.
– Вярваше ли, че ще влезеш в НАТФИЗ, след като конкуренцията е огромна, да не говорим за децата на артисти и режисьори? Какво кино изобщо искаш да правиш?
– Това ме попитаха и когато кандидатствах. Но на първия въпрос – не смятам, че децата на известните в тези среди са непременно връзкари. За мен е било много по-трудно, но те какво са виновни, че са расли в такава среда? Какво неестествено има точно те да искат да правят кино и театър?
Аз влязох без протекции, просто бях решил, че съм достатъчно подготвен. И кандидатствах още, за да не се упреквам един ден, когато ще бъде много късно, че не съм опитал. И когато комисията ме попита с какви филми искам да се занимавам, им отговорих, че към изкуството се насочват хора, които искат да отправят своето послание към света. Музикантите на своя универсален език казват това, тези, които имат думи, решават да пишат. Към киното се насочват хора, които виждат. И аз реших, че искам да кажа нещо по този начин.
– Какво искаш да им кажеш?
– Много неща, които съм видял. Може би за това, което говорим сега. Но да го направя интересно и затова реших да уча. Звучи като клише, но ще го кажа – как хората могат да направят живота си по-добър, като показваш страните от живота, драмите, трагедиите, различни ситуации.
– Сам ли се подготви?
– Години, много години четях всякаква литература – за устройство на вселената, за човека, за мисията на душата. И си казах – ако това е моето нещо, ще вляза. Ако не вляза, значи не е било и забравям завинаги за киното. Ще си остана един негов почитател, един добър зрител и ще се занимавам с други неща.
– Представи си, че нямаш проблем с парите, намира се богат спонсор – какъв филм ще направиш?
– Не знам дали ще имам сили да го направя, защото такъв филм изисква огромно проучване. Но бих направил исторически филм за българите, защото те нямат самочувствие.
– Мислиш ли, че това има особено значение? Да се впишеш в някаква група, нация или каквото и да е, за да добиеш самочувствие? Или пък е важно?
– Мислел съм си по същия начин. Какво значение има какъв си, дали имаш зелени или сини очи, откъде идваш. Важното е да сме човеци. Един ден може би това ще е най-важното. Но човекът се комплексира от принадлежността си към една или друга група, без да е виновен за лошата й репутация.
Когато са ме обиждали и съм се чувствал комплексиран, съм се питал какви са причините за това. И стигнах до извода, че суетата е най-голямото зло сред хората. И разбирах, че себичността и тщеславието са големите паразити на душата. Но има и положително его, което те мотивира да се усъвършенстваш, да работиш, за да се докажеш.
И ако човек познава корените си, ако знае кой е, откъде е, той няма да страда от ниско самочувствие и да си измисля фалшиво самочувствие или да си съчинява историята. Но не може човек и да се крие зад общността. То е като да се криеш под някаква помпозна дреха. Трябва да осъзнаем, че сме малки прашинки във вселената, но всеки от нас – нашите души, имат своята мисия в тази огромна вселена. Вярвам в това.
