Паметникът на Съветската армия, София (c) Alexey Vitvitsky / RIA Novosti. All rights reserved.
Том Джунс
Преди две седмици, пенсионираният генерал от авиацията Румен Радев бе избран да президент на България. Някои руски коментатори като журналиста от „Обскурант“ Александър Дугин обяви убедителната победа на Радев за преломен триумф на Русия – генералът бе обявен в предходните дни за „проруски“ кандидат. В отговор, западните медии доразвиха тезата в почти истерични последващи коментари, изтласкващи напред сензационните заглавия, че България е „паднала“ в лапите на Кремъл.
В ерата на „политиката на пост-истината“, българските президентски избори изглеждат най-вече като победа на Кремъл. „Пост-истината“ беше наскоро обявена от Оксфордския речник на английския език като думата на годината и се свързва с използването на дезинформацията като средство за „превръщането на информацията в оръжие“ в процес, наречен вече новата пропагандна война на Русия. Москва използва такива пропагандни канали като RT и Sputniknews, заедно с множество други съмнителни интернет канали, както и цяла „армия от тролове“, които разпространяват мъглива информация и разделят общественото мнение с цел да дестабилизират Запада и да подронят устоите на Европейския съюз.
Пропагандата обаче, може всъщност да се използва като изместващо вниманието средство, което да скрие начина, по който Русия преследва своите интереси с или без съучастието на местните играчи и дори елити. През по-голявата част от времето, Москва дори не се нуждае от инструменти, за да прокара своята пропаганда – западните медийни канали и коментатори често вършат теренната работа, след която Кремъл просто може да излезе на лов. България с нейните скорошни президентски избори са интересен пример като илюстрация на това твърдение. Тук медийната истерия маскира една неудобна реалност – историята, как една държава беше превземана в продължение на години.
България си избира “про-руски” президент
След като електоралният триумф на предполагаемия руски фаворит Доналд Тръмп стъписа света, анализаторите започнаха да коментират президентските избори в Молдова и България като “победи на про-руски” кандидати, които бяха много задоволителен завършек на седмицата за Владимир Путин.
Победата на Радев провокира заглавия в целия свят като “Про-руски кандидат изглежда ще спечели българските президентски избори”, “Радев, който е приятелски настроен към Русия печели президентския пост в България”, “Про-руски кандидат печели балотажа за президент на България”, “Про-руски настоеният Румен Радев печели президентския пост в България”.
Посланието е ясно – България е гласувала за Русия и, оттук по асоциация – против Европа и Запада. България е известна със своите дълбоки исторически и културни връзки с Русия, както и със своята лоялност към Москва от времето на съветската епоха. Така че повечето вестникарски коментари пропуснаха да разгледат в дълбочина сложната и пълна с интрига вътрешна политика в страната. Вместо това, фокусът се премести върху увеличаващата се гоеполитическа конфронтация между Путин и Запада, в която Русия е хвърлила око на България.
Един по-трезв анализ би показал, че Радев не е много „по-проруски“ от министър-председателят Бойко Борисов, който подаде оставката на правителството си поради „неговия“ изборен неуспех – опонент на Радев бе посоченият лично от Борисов кандидат. Борисов обаче, успя да представи Радев като про-руския „Манджурски кандидат“, описание, което западните медии радостно прегърнаха – докато българските медии от своя страна препредадоха на западните заглавия дори още по-голяма тревожност.
Както вече бях писал по-рано, брандирането на нечии политически опоненти като „про-руски“, за да се осигури западна подкрепа отдавна се превърна в подход на българските политици, за да надлъжат своите опоненти. Образът на Радев като „про-руски“ беше все пак засилен на фона на този на отивашия си български президент Росен Плевнелиев, един от малцината откровени критици на Москва в региона.
Про-руската пропаганда и България
България се появяваше от време на време в руските медии и пропаганда през последните години. По правило това се правеше за вътрешна консумация на руската общественост като таблоидните медии бяхапо-активните в това отношение. Въпреки това, главният източник на руската пропаганда не е в Русия, а в самата България.
Март 2011: митинг на ATAKA на пл. „Св. Александър Невски“ в София. CC BY-SA 4.0 Wikimedia Commons / Ivan. Some rights reserved.
Редица политически партии като Българската социалистическа партия или пък крайнодясната ATAKA и групировки като Националното движение „Русофили“ раздухват проруските чувства или носталгията за съветската епоха. Което е по-важно, съществува местно развило се течение в местни медийни канали като A-specto, Дума, Русия днес, Руски дневник и много други, които регулярно агитират и разпространяват дезинформация.
В допълнение, някои руски „политически звезди“ са отразявани провокативно в българските медии. През февруари, Владимир Жириновски заяви, че Русия ще изкупи всичките български зеленцуци и ще осигури евтин природен газ, ако страната напусне НАТО. Жириновски обаче, който е скандално известен като един лаещ вулгарен лунатик, просто повтаря лоялната функция на шута в Руската дума – послушният парламент в Путиновата система на „менажирана демокрация ”.
През септември, друг руски депутат – Пьотър Толстой, заяви пред Българската национална телевизия, че Русия може да “изкупи цяла България” след като Русия вече притежава вече притежава „половината крайбрежие“. Тези коментари предизвикаха шок в страната, въпреки че руската икономика, ударена от санкциите и падащите цени на петрола, не е в състояние „да изкупи“ нищо –да не говорим за имот на Балканите с размера на цяла България.
Онова, което българските медии не отразяват е, че депутати от Думата като Жириновски и Толстой едва ли имат възможност да правят политика в Русия. Там управлява Кремъл, а по-точно – най-вътрешният кръг около Путин. Същественият проблем на българските медии, отразяващи Русия е тенденцията към сензационност вместо да се правят задълбочени анализи – това не е изненада за страна, в която oлигархичните интереси контролират по-голямата част от медийния пейзаж, който е подложен на увеличаваща се таблоидизация.
Капризно странично шоу
Дори малкото качествени медийни канали в България имат тенденцията да са дезориентирани, когато става въпрос за Русия. Това стана явно в непосредствените коментари след президентските избори. Българският вестник „Дневник“ публикува статия за реакцията на Дугин по повод победата на Радев и почти в делириум обяви във Фейсбук, че „София е наша“. Дугин бе представен като един от ключовите идеолози около Путин, който проповядва философията на евразийството и който, по стечение на обстоятелствата, беше мишена на американските санкции околоУкрайнската криза. Статията в „Дневник“ се разпространи лавинообразно в социалните медии сред основателно загрижените Българи.
И все пак, статията представя основните факти погрешно. Причината, Дугин да бъде нацелен от западните медии бе, че членове на неговия „Евразийски младежки съюз“ се бият във войната в Донбас. Самият Дугин обаче, въпреки неговите намерения и цели, никога не се е срещал с Путин, никога не е бил член на неговия тесен кръг и няма никакви формални връзки с Кремъл.
Точно той да бъде представен като „Путинов идеолог“ е изкривяване на действително, своеобразна „пост-истина“. Дугин е в политическата периферия и има аналагочен ефект върху руската политика с този на Мики Маус върху американската. Медийният спин обаче, все пак изпълни ролята си да му предаде по-голяма важност и дори да го митологизира.
Други медийни канали започнаха да разпространяват интевюто, дадено от “политическият анализатор на Кремъл” Леонид Решетников по руската телевизия. В него, Решетников обяви, че предсрочните парламентарни избори ще бъдат референдум за членството на България в НАТО. Интервюто също се разпространи лавинообразно, провокирайки гняв в социалните медии. Когато медиите цитираха Решетников като ръководител на Руския институт за стратегически изследвания, свързан с Кремъл тинк-танк, те не споменаха, че той вече се беше пенсионирал оттам преди българските избори.
„Провалът на Запада в България – един русофил и патриот става президент“: репортаж на TsarGrad TV за победата на Радев. Source: YouTube.
Не се отбеляза също, че въпросният канал TsarGrad TV, не е “праволинеен“, контролиран от Кремъл канал, а инструмент в ръцете на собственика му – медийния олигарх Константин Малофеев, православен руски националист, който спонсорира Дугин.
Истинска игра на сенки
Да се приеме, че Дугин, Решетников TsarGrad TV представляват политиката на Кремъл е заблуда. Официалната реакция на Москва към избора на Радев е много по-малко гръмогласна и изненадващо предпазлива.
Има надежда за „конструстивни отношения“ – доста мъгляво изявление като говорителят на Кремъл Дмитри Песков дори заяви, че Москва не разглежда Радев като „про-руски“. Би било наистина парадоксално за Кремъл да заяви официално, че Радев образован в САЩ бивш генерал от НАТО, ще извади България от НАТО.
Путин не е националист от типа на Дугин. Последният просто играе ролята на полезния идиот, който разпространява евтин“агитпроп”. Тази функция се засилва от паникьосаните анализи на западните коментатори и медии, които откликнаха на тези цитати. Те го правят в търсене на идеологическа рамка, с която да обяснят действията на Кремъл. Още повече, западните коментатори често смесват вътрешните тенденции в страната с преднамерен заговор от страна на Кремъл. Този феномен се разпростира далеч отвъд България.
Всъщност, колкото повече западните медии са съучастници в подобен процес, толкова по-голямо пространство за маневри се предоставя на Кремъл. Защото със сигурност вътре в България съществува руско влияние и то съвсем не е малко.
Сравнително скоро, два задълбочени анализа – единият дело на българския политически анализатор Димитър Бечев, а другият Сценарият на Кремъл – на Центърът за стратегически и международни изследвания във Вашингтон и на Центърът за изследване на демокрацията в София, изследваха степента на проникване на руските интереси в България – най-вече икономически.В тези анализи се разказва историята за това как буквално „се превзема“ една държава.
Русия държи икономически плацдарм върху почти четвърт от брутния вътрешен плодукт на България, като се започне от енергийния сектор – петрол, природен газ, ядрена енергетика и се стигне до финансите, телекомуникациите, недвижимите имоти и медийния сектор. Около три-четвърти от българския внос от Русия се състои от въглеводородни горива. Газпром доминира газовия сектор в България, докато Лукойл владее единствената рафинерия в страната и прехвърля инвестициите си чрезтърговски дружества в Холандия, Австрия или Швейцария. Руснаци и руски компании имат дялове в над 4 600 български компании.
За да запази тази си позиция, Русия разчита на сложна и с неясни очертания мрежа от връзки и посредници, включващи олигарси, бизнесмени, държавни чиновници и политици. Чрез тази мрежа, Русия може да повлияе върху политиката на България в своя полза. Съществуването на тази мрежа предшества избора на Радев и механизчите, чрез които Русия може да упражнява натиск върху България съществуват от години. Тази мрежа не зависи от идеология – тя се разпростира върху целия политически спектър и е основана на корупцията.
За да се разбере същността на руското влияние в страна като България, основното е да се погледне най-напред върху вътрешните фактори. Да се признае как руските интереси се проявяват в тази ситуация означава да се обръща по-малко внимание на вариететното театралничене в стил Дугин. Това не е евразийството или проявленията на транснационален фашизъм или авторитаризъм, които представляват най-сериозната заплаха, въпреки че има някои политически сили, които прегръщат подобни амбиции.
В България, при нейната оскъдица на критичнонастроени и проверяващи всеки факт медии, реалността на „пост-истината“ е самоналожена и граничи с паникьосването на западните медии. Подобно медийно отвличане на вниманието прикрива тъмните дела на българския елит и на много реалните руски интереси, които действат на терена.
За автора
Том Джунс е историк и постдокторант, който се занимава с протестните движение в Източна Европа. Той е член на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания вСофия и гост-изследовател в Центъра за академични изследвания в София, България. Автор е на книгата Student Politics in Communist Poland: Generations of Consent and Dissent.
Превод Костадин Грозев
