Победителят в първичните избори на дясноцентристките партии във Франция през октомври – Франсоа Фийон. Г-н Фийон се обяви за вдигане на санкциите срещу Русия и за партньорство с Москва по отношение на борбата с имиграцията и тероризма. Снимка: Charly Triballeau/Agence France-Presse — Getty Images
Победата на Франсоа Фийон в изборите на дясноцентристките партии във Франция е поредният симптом за предстоящо тектонично сътресение в европейския ред – по отношение на приспособяването, а не противопоставянето на една възходяща Русия.
След края на Втората световна война европейските лидери успяха да съхранят един все по-задълбочаващ се съюз като бариера срещу силата на Русия. Въпреки десетилетията на възход и падение в руско-европейските отношения – от изострянето им до разбирателството, техният баланс на силите съхрани континента стабилен.
Но едно нарастващо в недрата на Европа движение, от което г-н Фийон е част, наред с други доста по-популистки настроени политици, тласка напред нова политика – вместо да се противопоставя на руския президент Владимир Путин, то застава до него.
Г-н Фийон се обяви за вдигането на санкциите срещу Русия и за партньорство с Москва в усилията за намаляване на имиграцията и тероризма. Той е приятелски настроен към г-н Путин. Ако социолозите са прави и г-н Фийон спечели президентския пост във Франция през пролетта, той би се присъединил към няколко европейски политици и новоизбрани лидери, които мислят по подобен начин.
Техните движения, подчертават учените, са задвижвани от сили, много по-силни от който и да е избран лидер – популисткото надигане преобръща континента и успоредно с това – и неперсонализираните, но надделяващи сили на натиск върху равновесието между силите в света.
Тези промени, заедно с предстоящото излизане на Великобритания от Европейския съюз и избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ, предсказват „драматичен обрат“ в продължилото половин век западно единство срещу Русия, твърди Джеймс Голдгайър – политолог и декан на Института за международни връзки към Американския университет във Вашингтон.
„Всички тенденции в момента показват завой в твърдия подход към агресията на Русия и сочат по-голямо приближаване към руската теза, че има привилегирована сфера на интереси“, каза той.
Не е ясно колко навътре в Европа може да се разпростре тази сфера на руското влияние или пък какви ще са последиците за онези нации, които ще попаднат в нея само поколение след като избягаха от съветската доминация. Но това са въпроси на нюанси – победата на г-н Фийон в първичните избори предпоставя, че обратът вече е започнал.
Пропутинов популизъм
Въпреки че г-н Фийон може и да върне назад твърдата линия на страната си към Русия, той няма да е първият френски президент, протегнал ръка към Москва – Шарл дьо Гол, президент в периода 1959–1969 г., също направи така и сам за себе си, не се оказа способен да завие встрани от европейското единство.
Което е още по-важно, той няма да бъде сам. Г-н Тръмп обеща сътрудничество на Русия и заплаши да намали ролята на САЩ в НATO. Няколко източноевропейски страни вече си избраха лидери, които пропагандират помирение с Москва.
В Западна Европа политическите тенденции са застинали, но вероятно готови да се придвижат в същата посока с г-н Фийон. Утвърдените партии, принудени да признаят, че не могат да задържат крайната десница, се опитват вместо това да я кооптират.
Г-н Фийон илюстрира добре същата тенденция. За разлика от френската крайна десница той желае страната му да съхрани членството си в Европейския съюз. Но изкушавайки европейската популистка вълна, обеща да ограничи рядко имиграцията, да пропагандира консервативните социални ценности, да наложи „строг административен контрол“ над исляма и да донесе сигурност срещу тероризма.
Играчки матрьошки на пазара в Москва със снимки на новоизбрания президент Доналд Тръмп (в центъра), германския канцлер Ангела Меркел, френския президент Франсоа Оланд и няколко с образа на руския президент Владимир Путин. Снимка: Sergei Karpukhin/Reuters
Бенджамин Хадад, анализатор по френските въпроси в Института „Хъдзън“ – консервативен тинк-танк, базиран във Вашингтон, каза, че подобни политики показват по начин, който не е видим за американците, че на дневен ред е още един пункт за европейската крайна десница – партньорството с г-н Путин.
„Из цяла Европа путинизъмт се появи като идеологическа алтернатива на глобализма, ЕС и т.н. – каза г-н Хадад, – като г-н Путин се възприема като бариера на консервативните ценности – един силен човек, изправил се срещу хомобраковете, имиграцията и исляма.“
Г-н Хадад добави: „Това е предимно вътрешен феномен, а не отразява водещ се стратегически дебат относно отношенията с Москва“.
Топлотата на г-н Фийон към г-н Путин е очевидно дълбоко в сърцето и предшества тези избори. Онова, което се е променило, са френските избиратели, които все повече изискват силова политика и онези знаци на силата, които те считат, че г-н Путин представлява.
Никола Саркози, посочи още г-н Хадад, спечели президентския пост през 2007 г., кандидатирайки се като прагматичен, проамерикански консерватор, но тази година той направи кампания, която наподобяваше тази на проруски популист. Докато г-н Саркози изгуби първичните избори по-рано този месец, г-н Фийон прокара същото послание и успя.
Източният и Западният фронт
Донякъде г-н Фийон е нещо специално във Франция, където националистите след Дьо Гол непрекъснато налагаха френската независимост от САЩ и Великобритания, като подаваха ръка на Русия. Подобни тенденции се развиват и в редица други европейски страни, които съвпадат със специфични национални тенденции.
В Германия например лявоцентристките лидери настояват за изоставянето на водещата роля на страната им начело на европейските опити за противопоставяне на Русия. Вместо това те пропагандират възвръщане към „Източната политика“ от времето на Студената война, в която Западна Германия търси неутралната балансираща роля между Изтока и Запада.
Често западноевропейските политици не искат да бъдат възприети като открито обявяващи се за съюз с Москва, а по-скоро искат да се изоставят скъпата мисия за противопоставяне на руската агресия срещу далечни източни страни в момент, когато имат други, по-непосредствени притеснения.
Западноевропейските лидери гледат на себе си като водещи война на два неудържими фронта – един южен – срещу имиграцията и тероризма, и един източен – срещу Русия.
Източният фронт е най-вече проект за установяването на политика, според която най-важното е да се съхрани следвоенният ред в Европа. Гласоподавателите са скептично настроени. Анкета на Института „Пю“ от 2015 г. показа, че едно малко мнозинство във Франция, Германия и Италия заявява, че техните страни не трябва да изпълняват съюзническите си задължения да защитят източните си съюзници от НАТО, ако някой от тях бъде нападнат от Русия.
Гласоподавателите, особено тези на десницата, отдавна разглеждат южните проблеми – тероризма и имиграцията, като по-важните. Техните заплахи, че ще дадат властта на правителства на крайната десница, които ще демонтират из основи европейския проект, стават все по-реалистични.
Европейският политически елит, който не е в състояние да се противопоставя вечно на тези настроения, може да реши, че следва да се откаже от Изтока и да се фокусира върху Юга.
Люлеещият се баланс на силите
Международният баланс е под заплаха. Мощта на Русия расте заедно с готовността за агресия в момент, когато двете най-големи сили на западния ред – САЩ и Великобритания, заплашват да се оттеглят.
Членове на 173-та въздушнопреносима бригада на Армията на САЩ по време на маневри на НАТО в Литва през този месец. През 2015 г. малки мнозинства в Германия, Франция и Италия заявиха, че страните им не следва да спазват съюзническите си задължения, за да защитят свой източен съюзник от НАТО. Снимка: Sean Gallup/Getty Images
С хладнокръвния поглед на учените в сферата на международните отношения, които са склонни да измерват историята в епохи, а не в изборни цикли, онова, което г-н Фийон казва или в което вярва, е почти ирелевантно. Балансът на силите в Европа бързо се накланя на изток и въвлича със себе си и страни като Франция.
Русия е много по-слаба от САЩ и нейната болнава, енергозависима икономика е наполовина на тази на Франция или Великобритания. Но тя все още има една от най-големите армии в света и най-големия ядрен арсенал. Анексирането на Крим през 2014 г. показа, че г-н Путин е готов да ползва войските си в Европа.
Според теорията за баланса на силите, когато страна като Русия е във възход, другите страни в региона имат три избора. Първият е да се противопоставят силово на нейния възход. Вторият е да сменят ориентацията си, присъединявайки се към новата сила. И, накрая, те могат да приспособят към себе си възходящата сила, давайки й по-голям размах за действие в региона.
През последните няколко години Европа уверено избра първата опция, посрещайки руската агресия със санкции и разполагането на военни сили на изток, показвайки на Русия, че статуквото в международния ред трябва да бъде запазено.
Този подход обаче изглежда все по-неудържим с избора на г-н Тръмп и Брекзит. Дори ако г-н Тръмп не изпълни заплахите си да изостави американските ангажименти за защита на съюзниците, тези съюзници нямат друг избор, освен да се подготвят за тази възможност.
От случващото се може да се заключи, че европейските държави хвърлят едно око на третата опция – да приспособят към себе си възходящата Русия, поддавайки се на част от исканията на Москва в името на възстановяването на стабилността.
Вътре в Европа старият ред е под ръководството на германския канцлер Ангела Меркел, която гледа на себе си като на пазител на европейския проект, но която все повече трябва да посреща предизвикателствата на своите колебаещи се съюзници и на скептично настроените народи, сред които са и много германци.
„Меркел не може да се справи сама. Германия няма тези възможности“, казва г-н Голдгейър. Ако тя желае да остане на власт, може би ще трябва да се откаже от нещо и това нещо може да бъде твърдата линия на Европа срещу Русия.
В момента, когато една страна се откъсне от обединения фронт срещу Русия, според г-н Голдгейър „всяка европейска страна ще се опита да договори собствената си сделка с руснаците“.
Това може да означава отстъпки за Русия в Сирия, вдигането на санкциите на Европейския съюз, които трябваше да доведат до прекратяването на продължаващата война в Източна Украйна или пък толерирането на по-голямо руско влияние в Източна Европа.
Не е възможно да се предвиди коя точно от посочените тенденции ще надделее, не защото те си противоречат, но защото те предпоставят екстремални промени в европейския ред, чиито последици са толкова различни, че не могат да бъдат точно посочени.
Най-непосредствена загриженост според г-н Голдгейър предизвикват страховете, че бившите съветски републики, които не членуват в НАТО или в Европейския съюз, вероятно ще са първите, които ще попаднат под разширяващото се руско влияние.
„За хората от Украйна, Молдова и Грузия тези тенденции са доста трагични“, каза той.
Автор: Макс Фишер, Ню Йорк таймс, 30 ноември 2016 г.
Превод: Костадин Грозев
