Рева Гужон, Стратфор
През цялото време слушаме за това, как светът „би трябвало“ да функционира. Самопровъзгласили се либерали и консерватори, кейнсианци и рейгънофили, хуманисти и ястреби, глобалисти и консерватори пренаселиха ефира и нашите акаунти в Туитър с политически предписания, поощрявайки своята гледна точка, докато подлагат на огън и жупел тази на останалите. Но след тази емоционално наситена година, която преживяхме, подозирам, че на хората вече им са омръзнали големи теории и ругатните, достигащи до атентати срещу личности. Вместо това, може би е дошло времето за заменим педантичността с нещо по-фундаментално – и по-малко разделящо хората, – в което да можем да положим своите мисли и да осмислим света около нас.
Вместо да се фокусираме върху това, какво трябва да се случи, може би бихме сторили по-добре, ако обърнем вниманието си към онова, което ще се случи. И тук именно геополитиката може да ни бъде много полезна. Тя е един измамно прост инструмент, който няма да ви тласне към претенциозен академизъм или да изисква някакъв привлекателен алгоритъм, който да го моделира. Неговата простота обаче не принизява силата му. Когато изпарите от плътния бульон от идеи, личности и емоции, натрупали се през изминалата година, онова, което ще остане са няколко отнсително очевидни отговори за това как точно достигнахме дотук и, което е по-важно, накъде сме се насочили.
С географията не се спори
Всичко започва с картата. При това не с тази карта, а онази, която набляга на топографията над политическите граници. Красотата на такава карта е, че тя не оставя огромно място за полемически дебати. Както го каза някога холандско-американският геополитик и мислител Николас Спикман: „С географията не се спори. Тя просто е там“.
Тази карта може да ни каже основните факти за дадена нация или регион. Дали тя е огромна или малка, дали е хълмиста или плоска? Дали става въпрос за континентална сила или остров? Дали е заклещена между големи сили или тя блести след по-дребни съседи? Дали е разположена вътре в някакви географски бариери или е разделена отвътре? Дали нейната речна система върви по течение, която обединява или разграничава? Картата ще покаже дали една територия има плаваеми водни пътища и крайбрежна дълбочина, къде са най-големите населени центрове, колко дъжд получава съответния район и колко ресурси има във въпросната територия, къде се намира умерената зона или неблагоприятната необработваема земя, каква инфраструктура я свързва с другите или я изолира, и т.н.
След това ние се облягаме на историята. Как точно картата е формирала поведението на една нация през вековете? Независимо от господстващите личности или идеологии през даден период, какви са били ограниченията върху възможностите пред тази нация, или пък вътрешните стремления, тласкащи я в определена посока? Какви са били съществуващите вътрешните и външните условия в моментите, когато въпросната нация е била най-уважавана в историята си? Или пък когато са навлезли в най-тъмните си дни? Доколко условията, които се открояват днес напомнят на цикъл, преминат през миналото?
Времето е важен фактор. Геополитиката е изследване на състоянието на човека, а историята на човека разказва как се сменят поколенията. Средно погледнато, на всеки около 20 години се появява нов поколенчески цикъл. Това означава, че светът, който познавахме преди две десетилетия и този, в който сме сега, са много различни. Ако сте скептично насторени към подобно твърдение, само помислете за 2016 г. Върнете се 20-25 години назад и ще видите за какво става дума. В края на 90-те години на миналия век САЩ бяха насред икономически бум и политолозите, изпаднали в една типична следвоенна еуфория, твърдяха, че сме достигнали „края на историята“ и че либералната, капиталистическа демокрация е триумфирала над опасния идеологизиран начин на мислене. Русия все още беше в разруха, а Европейският съюз бе убеден, че по-голямата интеграция ще доведе до икономически просперитет, позиционирайки континента в по-добра позиция, за да се съревновава с Америка. Междувременно, Япония започваше да изпитва болката от своето първо Изгубено десетилетие, а Китай бе току-що започнал своя бърз възход като световното икономическо „чудо“.
Нека сега разгледаме цикъла, в който се намираме в момента и който започна с една криза, която бе разтърсила света. Сриването на световната финансова система през 2008 г. ликвидира просперитета, който бе свързвал в едно Европейския съюз, даде на късо ниския промишлен растеж на Китай и задейства една дълга рецесия. Изчезнаха работни места и се разпространи разочарованието от политическия елит. В същото време, недоволството започна да кипи в ислямския свят, където народите се надигнаха срещу силните лидери там, докато САЩ потъна в своите войни в Близкия изток. Рудия използва тези регионални огнища, за да хвърли дим в очите на Вашингтон, разсейвайки го, докато Москва възстанови влиянието си в районите по своята граница. От позицията на относителната сила, руснаците свиха енергийните си доставки за Украйна и осъществиха една война с Грузия, за да напомнят на съседите си за военната мощ на Москва – и за слабостите на дадените от САЩ гаранции за сигурност.
Веднъж след като открием нашето място в поколенческия цикъл, ние можем да погледнем на бъдещето и да видим по-големите структурни сили, които действат на сцената. Как ще се отрази демографията на застаряването, наличността на енергийни ресурси, климатичните промени, потоците от мигранти, разшилявашите се вакууми във властта, технологическия прогрес и икономическата еволюция на Китай и дали всичко това ще създаде възможности и ще възстанови историческите тенденции? Именно тук различните „-изми“ ще надигнат глави – нейтивизмът, протекционизмът, популизмът и национализмът ще се излеят свободно от тези широки процеси в момент, когато светът се опитва да се стабилизира от хиперглобализацията на предходното поколение.
Именно тук ние ще прибавим и личността. Ако пропуснем казаното дотук, както мнозина правят, и се опитаме да извлечем отговори от онова, което фигури като Доналд Тръмп, Марин Льопен или Родриго Дутерте казват, рискуваме да изпаднем в една дълбока конвулсия между намерения и реалност. Но, когато света в генерационни цикли и основем своето разбиране на твърдите геополитически основи, личностите формират само една тънка подложка, върху която вече съществува дебела повърхност за анализ. Въпросните лидери едва тогава биха били разкрити като продукт на своето време, а не отклонения, нуждаещи се от постоянен психоанализ. И именно онези структурни сили, които ги доведоха до властта, ще се окажат тези, които трябва да бъдат ограничени, форматирани и насочени в техните действия, когато вече заемат своя пост, ограничавайки възможностите им до онова, което могат да осъществят.
Разголването на императивите
Днес се намираме в особено предизвикателна фаза на този генерационен цикъл. Изборът на говорещи открито популисти в една стресираща глобална среда разголи основните императиви на националната държава. Докато идеализмът, в едни по-добри времена на просперитет, вършеше добра работа при прикриването на неприятните истини, инстинктите на трудното оцеляване ще са водещи в едни времена на по-големи изпитания.
И именно тук геополитиката е от най-голямо значение.
Голямата територия на Русия и липсата на естествени защитни пространства я задължава да гледа отвъд своите граници и да изгради буфери срещу Запада. В момент, когато напрежението в Русия расте, укрепването на тези буфери, докато Русия е все още достатъчно силна за да го направи, е въпрос от изключителна спешност за нея. Независимо от това кой е в Белия дом, Москва няма избор, освен да приеме, че Западът ще се възползва от присъщите на Русия уязвимости, за да задържи контрола над Евразия. Ако Кремъл възприеме, че следващият президент на САЩ ще бъде по-отстъпчив преговарящ, тогава най-големият й императив би бил да достигне разбирателство, което би отдалечило посегателствата на НАТО върху бившия Съветски съюз. Това обаче би означавало също, че не може да се очаква Русия да направи отстъпки, които биха отслабили фундаментално нейната хватка върху тази критична буферна територия, която тя завзе в Източна Украйна.
Именно тук е важно да се фокусираме върху по-малките сили, които са притиснати от големите. Тези страни имат най-изострено чувство за своята среда, и те често се адаптират към променящите се приливи на геополитиката преди който и да е друг да ги е забелязал. Веригата от държави в Централна и Източна Европа ще трябва трезво да изчислят хода на преговорите между Русия и САЩ в момент, когато континентални сили като Германия се опитват за управляват последиците от дезинтеграцията на Европейския съюз. За нациите, които са на фронтовата линия с Русия – например Полша, сега точно е времето да се съюзят и да подобрят своята отбрана. Но онези като Унгария, които се чувстват лесно зад щита на Карпатските планини, сега е времето да стоят близко до Москва и да държат своите опции отворени.
Русия сигурно ще се натъкне на барикади, докато прави своя бартер с американците, но тя може да използва своя спаринг с Вашингтон, за да сплаши съседите си, докато се възползва от геополитическите сили, раздиращи Европа на части, за да отслаби решимостта на Запада. Като островна нация, инстинктите на Обединеното кралство са да се разграничи от континента – балансирайки със САЩ през Атлантика- докато останалите европейски сили възобновят своите исторически вражди. Франция, със своите корени в Средиземноморието, ще продължи все повече да поляризира своята позиция спрямо Германия и нейните съюзници в Северна Европа в момент, в който националистическите сили залагат крещу техния раздиран от проблеми съюз.
Въпросителните около ангажиментите на САЩ относно сигурността в Далечния изток предпоставят възможности и за Китай. Нациите, разположени от Индокитайския полуостров към веригата от острови в Югоизточна Азия са в капана между всеобхващата прегръдка на Китай и събуждането на Япония. Дори преди изборите в САЩ тези страни се опитват да прокарат един курс напред, без твърдите уверения на техния дългогодишен американски закрилник. Търсейки силата си в своя голям брой, тези малки, изложени на заплахи нации се опитват да се координират помежду си, действайки под чадъра та Асоциацията на нациите от Югоизточна Азия с надеждага, че техният колективен глас ще им даде някаква доза паритет спрямо по-големите и по-силните им съседи. Изправени пред икономически стрес, политически вълнения, ядрената програма на Северна Корея и несигурността около ролята на Вашингтон в региона, те ще се откъснат една от друга, за да защитят собствените си нужди. И когато това стане, те ще бъдат още по-уязвими, давайки на Китай достатъчно пространство, за да установи военната си доминация и да разшири икономическите си концесии, в опит да преформатира регионалното статукво в своя полза.
Близкият изток не е по-малко имунизиран към подобен геополитически тест. Турция е решима да възстанови своята сфера на влияние в пояса на бившата Османска империяn, разпрострял се от Алепо през Мосул до Киркук. В същото време Иран се опитва да запази влиянието си в дъгата между Персийския залив и Средиземноморието. В момента, когато свете страни се сблъскат в по-широката регионална етно-сектантска борба, размирният Близък изток все повече ще въвлича Съединените щати, както и Русия, която ще използва тези конфликти като чипове в наддаването си с Вашингтон. Говорейки стратегически, нито САЩ, нито Иран са в позиция да възстановят напрежението в Персийския залив, отхвърляки ядрената сделка. Но вътрешната политика може да подложи това твърдение на тест. Междувременно, Израел ще изчака и ще реагира на едни по-големи съперничества, развиващи се наоколо. Въпреки че Съединените щати ще съхранят отношенията си с Израел, не е вероятно те да поемат курс в подкрепа на Израел, който би отчуждил ключови ислямски сили в региона. Независимо от личните предпочитания на следващата администрация към определени съюзници, те не биха жертвали стратегическите интереси на Вашингтон за съхраняването на работните отношения със страните, които играят водеща роля в преформатирането на региона.
Съдбата на Северна Америка също е зависима от геополитическия баланс. САЩ са разположени в сърцевината на континент, богат на много ресурси, плаваеми водни пътища, дълбоки крайбрежни пристанища и масивни океани, които я защитават и я свързат с останалия свят. Силната търговия, инфраструктура и културните връзки, които САЩ споделят с Мексико и Канада не биха могли изведнъж да бъдат ограничени, без това да доведе до сериозни катаклизми вътре в страната. Със сигурност, първични сили, които в момента тласкат напред нативизмът, протекционизмът и анти-елитарните чувства в САЩ ще принудят Вашингтон да рекалибрира някак си водената политика. Но уникалните преимущества, които доведоха САЩ до състоянието й на глобална империя ще намалят възможностите за драматично отдръпване във външната й политика. САЩ все още ще продължат да бъдат водени от стремежа си да капитализират облагите от революционните технологични промени, за да останат конкурентноспособни и да изградят една североамериканска икономическа централа. А когато погледнат отвъд Океана, САЩ ще се почувстват принудени да попречат на Китай и Русия да установят доминация над своите съседи и оттук ще имат малък избор отвъд възможността да се облегнат на регионални партньори с често сблъскващи се интереси при справянето с развиващите се кризи.
И все пак, променящите се нюанси в политиката на САЩ и времето, което е необходимо, за да се достигне до тях ще увеличат несигурността в много части на света и ще накара нациите да се подготвят за най-лошите сценарии. Така че точно сега е времето да сложим ушите си на земята и да почувстваме как тя се клати. След това е необходимо да станем, да с оттърсим от праха и да видим как картата оживява.
ноември 2016 г.
Превод: Костадин Грозев
