Запознанство в операта

Търси се корона

Запознанство в операта

Как в действителност България се сдоби с княз Фердинанд

Илюстрация: Виена от края на 19 век, този кокетен градски пейзаж става сцена на историческите за България събития.

 

В средата на октомври 1886 г. Третото велико народно събрание едногласно възлага на Константин Хаджикалчев, Димитър Греков и Константин Стоилов да бъдат членове на делегация, която да обиколи европейските столици и да изложи положението в България, както и да потърси подходяща кандидатура за княз.

На 20 ноември Хаджикалчев, Стоилов и Греков, придружени от Страшимир Добрович, отпътуват от София. Следват  топли приеми в Белград и Будапеща и на 26 ноември те вече са във Виена и се установяват в „Гранд Хотел”. Оттук нататък в някои произведения се получават известни разминавания, които не могат да не събудят любопитство. Ето какво пише в най-подробната биография на цар Фердинанд, издадена 80-те години на миналия век в България:

car-ferdinand

„ Има държавни нужди, но има и човешки потребности. И тъй като кандидатите за князе вечер не работят, още с пристигането си на 26 ноември  делегатите оставят багажа си в „Гранд хотел” и отиват в известното вариете „Ронахер” да се разтоварят от тежките си грижи.”

Като оставим настрана снизходителната загриженост на Иван Йовчев, в цитирания текст вярно е само, че на 26 ноември делегацията се е настанила в „Гранд хотел”. Друго, което бие на очи,е, че този, уж старателен, изследовател не е чел всекидневните доклади на делегацията до София и не се доверява дори на Симеон Радев, който твърде подробно описва събитята.  Само че именно от тези доклади и от „Строители на съвременна България” разбираме, че след като пристигат на 26 ноември във Виена, на другия ден те са приети от граф Сечени, „товарищ” на външния министър. Под товарищ или другар на министъра според тогавашната словесност се разбира главният секретар на дадено министерство. Граф Сечени насрочва среща на българската делегация с министъра на външните работи граф Калноки за следващия ден (28 ноември)  в 15 часа. Същия ден тримата посещават руския посланик във Виена – граф Лобанов-Ростовски, който испраща телеграма до императора, отговорът на която идва след три дни. Чак тогава на 1 декември, делегатите отиват вечерта на представаление в операта. На опера или във вариететния театър Ронахер?  Тази въпросителна би се изпарила веднага, ако дадем думата на един съвременен автор и отличен познавач на събитията – д-р Петър Стоянович:

„По нови изследвания и следдеветосептемврийски компилации споменават заведението „Ronacher”, един вариететен театър в централната част на Виена. Преследвайки съвсем други, ненаучни цели, марксистката историография (съпсътствана от още по-чудовищни мълви) премести срещата в това заведение, рисувайки над входната му врата едва ли не червен фенер… Бъдещият монарх беше разполежен сред хор от немлади, но опитни девици със съмнителна репутация, странящи от дневна свелина, където го открили българите и му предложили короната на балканската си родина. Ако оставим настрана безсилието и неточността на подобни шаржове, тези описания най-малко не отговарят на истината. Антон Ронахер закупува руината на изгорелия градски театър едва през 1888 г., на чието място построява вариететния театър, наречен на негово име. Прочие характерът на това заведение никога не е минавал границите на онова, което делничният му посетител е определял карто „ допустимо”, повече от смешно е във вътрешния град на католическата Хабсбургска столица да просъществува онзи вертеп, където немалко политикани желаеха да видят основоположника на българската династия. А що се отнася до женското обкръжение на монарха, то едно вариете не е първият адрес за един доказано добър вкус и благодатен опит.”

Мисля че след всичко казано от д-р Стоянович трудно ще се намерят привъженици на версията вариете „Ронахер”.

Но историята не спира дотук. Неспокойният дух на социалистческия изследвач рисува още една невярна, но затова сгодна за повествуванието му сцена:

На вратата се почуква и в ложата влиза мъж на средна възраст, с пригладена коса, с пристегнато в кръста бяло сако, бяла роза на бутониерата и монокъл и моли за разрешение да се представи – майор в оставка фон Лааба. Но тук е неподходящо – шумът, идещ от сцената ще им пречи да говорят свободно. Греков и Стоилов остават да догледат канкана, а Кочо излиза с непознатия. След малко се връща и възбудено заявява: „Намерих княз” и разказва на колегите си какво му е казал непознатия. Кобургският принц Фердинанд, с който доскоро служили в един полк, бил съгласен да постави кандидатурата си за княз на България. Готов бил да приеме още тази нощ. Навън чака каляска. Фон Лааба настанява Кочо в нея и го отвежда към „късмета на България””

Както вече споменах, и тук действителността е доста пестеливо докосната. Да не говорим за злощастния майор Лааба – и той не е пощаден. Декориран с бяла роза в бутониерата си и бяло сако посред зима, той е толкова нетърпелив, че връхлита в ложата, без да изчака антракта… И това ако е възпитание…

Единственият свидетел оставил спомени за тези събития е Константин Хаджикалчев и той разказва следното:

„На 1 декември ние отидохме в операта и заехме една ложа. След първия антракт дохожда едно лице и ни съобщава, че един запасен австрийски офицер, далматинец, майор Лааба желае да види Калчева. Аз веднага излязох и след като ми се представи, каза ми, че същата вечер в една от ложите се намира принц Фердинанд Кобургски и че много би желал, ако ми бъде приятно, да се запозная с него. Като имах предвид, че ние с готовност приехме да се запознаем с вискокопоставени личности, които симпатизират на нашата кауза, отговорих му, че ще ми бъде много приятно да поздравя принц Фердинанда още сега в неговата ложа, и се отправихме заедно към ложата. Принцът стана, ръкува се много любезно с мене, каза ми, че му е много приятно да се запознае с един от   видините български общественици.”

На изпроводяк принц Фердинанд кани делегацията на другия ден в 10 часа в двореца си. Дори по този въпрос обаче има несъответсвтия. Хаджикалчев твърди, че в 10 часа принцът го е приел в двореца си на ул. „Щубенбастай”, съседен на двореца на руския посланик. Има обаче и друг адрес на срещата – това е бюрото на принца на ул.”Зайлерщете”. Най-вероятно трябва да се доверим на Хаджикалчев, макар и при него да има някои неясноти. За срещата в 10 той твърди, че е бил приет сам, докато в телеграмата на Стоилов до София се казва: „Днес (2.XII. – б.а.) ходихме тримата у него.” Откъде идва това разминаване? Най-вероятно от отдалечеността  във времето Хаджикалчев пише спомените си около 50 години след описваните събития. А и няма кой да го коригира- двамата му спътници са починали още през 1901 г.

Има и още една версия, украсяваща тези няколко часа от българската история, и тя вече е съвсем абсурдна. В изгнание царят-отец ще разказва пред журналисти как българската делегация го е намерила, докато е ловял пеперуди край насипа на северната железница във Виена. Някои автори виждат в това твърдение желание да се изтъкне фактът, че не той е потърсил делегацията, а тя му е дошла „на крака” да го кани. Аз ще си позволя да предложа по различно обяснение. Отношението на цар Фердинанд към пишещите братя е известно, той обича да ги иронизира и да изтъква плиткоумието им и пълната липса на логика в някои писания. Сам патил от отношението към него, той също не им прощава. Вероятно и тази измислена среща край насипа на северната железница е поредната задявака с журналистите, а и с някои биографи.

Защото дори във Виена през месец декември пеперуди няма…

 

Категории Общество, Цивилизация

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *