Слав Бакалов откри поредната си живописна изложба в галерия „Ракурси“ (ул. „Хан Крум“, до площад „Славейков“). Нарекъл я е „Завръщане в миналото“. Картините му са населени с герои от неговите анимационни филми, където тук те живеят свой собствен живот. Хуморът на Слав, граничещ с гротеска, отразява онзи наивен до смехотворност бит на някогашни българи, но не много отдавнашни, населявали тези земи и изчезнали завинаге. С всичките им страсти, хитрости, глупости, сиромашия и жилавостта на бурена. В картините има и една особена еротика, но „само като мерак“, по думите на Аксиния Джурова, която откри изложбата.
Художникът в ателието си в Равен рът
Слав живее през лятото в Равен рът с жена си Тоня, там подготвяше и тази изложба. От това приказно място в Средна гора са останали само зидове, но и те скоро ще изчезнат в тревите и храстите, които превземат всичко. В ателието на Слав са накачени скици на герои от неговите анимационни филми. За тези, които не знаят, Слав Бакалов е един от най-интересните български аниматори и художници. За филмите си е получил всичко, което може да се получи. Дори Златната палма от Кан, която е еквивалента на американския Оскар за анимация. Всъщност само е удостоен, но статуетката не я е „получил”, защото не го пуснали да иде до Франция. Някакъв анонимен чиновник от посолството я взел на церемонията от „негово име“ и повече никой не я видял.
– Защо непрекъснато се връщаш в миналото? Какво откриваш там?
– Откривам себе си като по-млад. Затова миналото ми изглежда хубаво и обичам да се връщам в него.
– Но в картините ти образите на миналото са смешни, дори гротескни.
– Да, гротеската е част от онова време. Тези образи, които рисувам, са герои от моите анимационни филми. Събрах разни свои типажи и реших да направя няколко картини, посветени на миналото отпреди примерно двайсет години. Сега пиша само сценарии и ги давам на свои приятели, които работят в анимацията.
– Защо ти не правиш и филмите?
– Не искам вече да работя в анимацията и това е. Защото не съм съгласен за анимация да се брои всичко, което не е игрално кино. Взе да ми прилича на ширпотреба. Анри Кулев даже се навива на това нещо, което според мен не е редно. Ама хич не е редно. България е прочута със своите анимационни филми. Само художник може да стане аниматор, а другото е някаква японска, китайска и не знам каква уж анимация.
– Говориш за анимация, създадена с шаблончета и средства на технически ефекти?
– Да, за това говоря. Не мисля, че е същността на анимацията. Рисуват еднотипни някакви геройчета… И не стига това, ами един от друг крадат и се получава една анимация, не ти е работа. Не ми харесва, не ми е приятно да я гледам. Всъщност аз вече не гледам анимация от много години.
– Съвсем нищо ли не харесваш. Има световни хитове, които конкурират игралното кино.
– Някои анимационни филми, които се превърнаха в хитове, ми харесват, наистина са качествени, но те са изключения. Има добри образци от американската, руската и френската анимация, те поддържат онази стойностна анимация, каквато беше навремето.
– И след като не правиш филми, реши героите ти да оживеят в картините. Много ми харесва иронията, с която ги рисуваш, но отвъд нея има нещо тъжно, струва ми се.
– Героите съм аз. Може би затова…
– Публиката също ли трябва да има чувство за хумор, за да оцени картините ти? Защото все пак филмът е друго нещо.
– Които са по-интелигентни – да, разбират го. Повечето обаче не разбират цената на изкуството. Работих цели шест месеца на село, в Равен рът, така се казва мястото, където живеем горе на баира. Не казвам село, защото са две къщи – в едната живеем ние, а съсед ми е писателят Емил Андреев. Селото долу е на три километра и се слиза по нещо като път. Та като стана дума за цената – говоря буквално за цена, селяните долу си мислят, че една картина не може да струва повече от 15-20 лв.
– А харесват ли им картините?
– Не.
– В тези смешни образи от изчезналото минало забелязвам освен носталгия (нямам предвид носталгията по социализма)и друго – нещо безвъзвратно загубено от характера на българина, някога слят с природата, с естествения кръговрат на сезоните, на времето и живота.
– Да, има я тази носталгия по изчезващото време, но най-вече по нашето време, което приближава края си. Ама то си е естествено.
– Как живееш сега?
– Лошо. Като повечето мои колеги и другите хора, които се занимават с изкуство. Не съм генерал, не съм военен, не съм милиционер. Как така ще живея хубаво!
– Какво се случи с изкуството през тези години на преход?
– Загина. Въобще загина.
– Заради бедността или заради нещо друго?
– Защото художниците се стремят да угодят на зрителите. И рисуват така, както на зрителя му харесва. И аз сега направих една изложба с моите типажи, половината от картините ми са такива. И не съм доволен от себе си, не съм се постарал както трябва.
– За пръв път чувам подобно самопризнание, и то за толкова хубави картини, по всеобщо мнение. Не си ли прекалено самокритичен?
– Така се усещам.
– А ако на другите им харесва въпреки мнението на твореца?
– Ще се радвам, стига да е искрено.
Снимки: Рада Петкова
