Автографите на фолкзвездите

Автографите на фолкзвездите

Снимка: podtepeto.сom

Краят на септември, 1997 г. България излиза от международна изолация след глупостите на вече бившето правителство на Виденов и всичките им котерийни партийни борби.

Правят се всякакви международни форуми и срещи във всевъзможни формати. В една от тези срещи – на министрите на отбраната от Югоизточна Европа, на крака в София пристига вторият човек в САЩ. Секретарят по отбраната – по нашему министърът на отбраната – на Щатите посещава България за първи (и последен засега) път в цялата история на двустранните отношения. Каца на летище София с огромния си Еър Форс Ту – спиращият дъха огромен „Херкулес” беше като някакво митично чудовище с плашещо големи крила.

А пък слезлият от него Уилям Коен беше типичен WASP (White, Anglo-Saxon Protestant), много доверен човек на президента Клинтън, идващ с многобройна свита от журналисти и един взвод морски пехотинци охрана. И не на последно място, придружаван също от чаровната си съпруга – очевидно по-млада, но не скандално по-млада от него мулатка. Актриса, отказала се от своята професия, след като става съпруга на политик. И то не кой да е политик.

Охраната на летището е смразяваща, всичко е блокирано – пиле не може да прехвръкне. Коен участва във военната среща в София и си тръгва на следващата сутрин. Съгласно програмата, трябва да каже няколко думи на летището преди отлитане. И точно когато се кани да тръгне към трибунката за своето кратко изявление (навсякъде наоколо гъмжи от личната му охрана американски „тюлени“), се чува умолителен глас „Мистър секретъри, плийз, мистър секретъри”! И в същия миг – сякаш изпод земята – изскача рошав, слаб човек със сгърчено в умоляваща гримаса небръснато лице. Ръцете му са протегнати и държат измачкани листове и изстрадала химикалка. Настава секундата, в която се решава дали да бъде повален и пребит, или… Но преди да му се случи каквото и да е, някой от стоящите наблизо българи се обажда: „Няма страшно, спокойно, той иска автограф”. Настава кратко объркване, след което с каменно изражение, но с леко усмихващи се очи Коен взема листа от ръката на молителя, вади бавно химикалка от вътрешния джоб на сакото си, подписва се и връща листа. Молителят се покланя до земята, благодари от сърце и изчезва така внезапно, както се бе появил.

Така за първи път видях Стефчо Автографа, така се казваше този човек. Чудак от Пловдив, дежурното присъствие на всяко светско събитие в своя град, неизбежният посрещач на всяко величие. Виждах го после в Стария град, случайно, събираше автографи и отговаряше на закачките на минувачите.

Години след срещата си с „мистър секретъри“, в което му бе пощадено и здравето, и животът, Стефчо Автографа беше пребит жестоко. Опитал се да вземе автограф от фолк певица, която гостувала в Пловдив в някакво заведение. За разлика от все пак снизходителната охрана на благосклонния американски министър на отбраната, мутрите на фолк певицата нямали милост. Стефчо бил свален с удари на земята и бил пребит. Счупили му носа, насинили го, наритали го. Като го знам колко е безпомощен Стефчо, не вярвам много да са се затруднили.

Изводът е простичък – охраната на един от най-могъщите мъже в света може да прояви снизходителност, но примитивните нашенски мутри и мутреси – не.

Тук милост няма.

Александър Урумов

 

 

Категории Акцент, Коментар

Автор: Редакция "Трансмедия"

Bio

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *