Цивилизация

Ето че стигнах и до жълтите павета – булевардът, наричан по-ласкаво „Царя“ – с ударение на „я“ или в един дълъг период от време „Руски“.

Само че преди да се спусна по него и след това да се изкача по „Цариградското шосе“, с предишно име булевард „Ленин“, ще направя един завой и ще застана пред така желания и жàлен от всички „Бамбука“. Ще започна с уговорка – личните спомени на хора, родени през 50-те години, са меко казано пресилени, тъй като кафенето просъществува от 1958-59 година до 1966-та.

На снимката къщата на фамилия Гендович, намираща се на ъгъла на „Иван Вазов“ и „Васил Левски“  (сега „Дякон Игнатий“) през 80-те години, когато вече е била предоставена на военните и долу е ведомствен стол.

Славата на „Бамбука“ продължава и до днес, но съществуването му бе само 6-7 години. Ала за този период през него минава цялата ни интелигенция и бохема – Иван Пейчев, Константин Павлов, често идващия от Бургас Христо Фотев, Генко Генков, Димитър Бойков-Хесапа, Александър Геров, Радой Ралин, Георги Марков, Досю Досев, Павел Вежинов, Александър Денков, Николай Ников-Ничето, Сашо Дяков, Владо Свинтила, Богомил Райнов, младите и още неизвестни студенти от Художествената академия, музиканти, актьори, научни работници, спортисти…

Рисунки на Васил Симитчиев – „Бамбука“

Влизала съм там няколко пъти с майка ми или баща ми и имам смътен спомен от обстановката. Дали наистина масите са били от бамбук и от това идва името на заведението, не помня. Помня, че имаше бар, а на стената някакви големи фотоси и до тук. Единственото, което зная със сигурност е, че винаги исках да седна до прозореца, за да гледам площада на Народния театър. Пъдеха ме бързо – беше задимено и разговорите не винаги бяха прилични. Предполагам, че истински интересно е било вечер, когато градусите се вдигнат – тонът на разговорите също.

Но да се върнем на жълтите павета.

На снимката Гранд хотел „България“ през 60-те години.

Ресторантът класа за София. Най-тежкарският, най-престижният, такъв бе и такъв ще си остане за мен. Всъщност той не беше само ресторант. Целият този хотелски комплекс, завършен в далечното за мен минало т.е. през 1937 година, и заведенията към него включваше – сладкарница, ресторант, бирхале, ресторант-градина, червен и бежов салон.

И днес разхождащият се по „Царя“ може да погледне през големите витринни прозорци, но това което ще види няма нищо общо с миналото. Ремонтите през последните години постепенно заличаваха духа на този някога най-престижен комплекс и го превърнаха в нещо парвенюжко и псевдомодерно. Но аз разказвам за миналото, нали.

Първият ми спомен за „България“ е от детството – големите прозорци, меките столове, тихите разговори на съседните маси. Прозорците-витрини на сладкарницата се отваряха надолу, лятно време влизаше въздух и люлееше тънките пердета.

Ценко Бояджиев, „Кафене България“, 1966 г.

На картината на Ценко Бояджиев се вижда булеварда, колите, Художествената галерия т.е. бившия Дворец. Моят спомен е по-ранен, в него масите бяха по-празни и нямаше тази суета. Явно сме ходили сутрин или ранен следобед.

Много деца от моето поколение могат да разкажат как родителите им са ги водили там, какво са си поръчвали, кое колко е струвало. Аз имам спомен само за млечен сладолед, който ядях бавно с квадратна плоска лъжичка. Избирах си от остъклената витрина някаква вкуснотия и търпеливо чаках възрастните да си изпият кафето и „още нещото“, гледах през прозорците хората навън и наоколо. Но не зная защо най-яркият ми спомен бе, когато веднъж мама ми посочи една маса с достолепни господа, елегантни в своите леко износени костюми – „виж ги, това е историята на България“ и ми изброи имената. Уви, запомних само проф. Михаил Арнаудов. Толкова ме е яд и до днес.

Тази снимка е по-близка до детския ми спомен.

Годините минаваха и следващото ми запаметяващо събитие, свързано с „България“, бе абитуриентския ми бал. По традиция 7-мо училище винаги празнуваше там. Но първо да опиша ресторанта така както си го спомням в края на 60-те години.

Не зная от кога е тази снимка, но по-мое време той изглеждаше почти по същия начин.

Залата на ресторанта със стълбището, водещо към втория полуетаж, който приличаше на овален балкон. Наредените наоколо маси, растенията, обграждащи парапетите. Доколкото си спомням на тавана имаше оберлихт, който при хубаво време отваряха и се виждаха звездите – може би затова го наричаха „ресторант зимна градина“. Свързваше се със сладкарницата чрез голяма врата тип хармоника – поне така беше едно време. Точно срещу нея бе подиумът за оркестъра, а в центъра дансинга. Всъщност всяка една от залите при нужда можеше да бъде присъединена към някоя съседна – ресторантът към кафенето както на нивото на улицата, така и на балкона, вторият етаж към Червения салон.

И така колата спря пред хотела, вратата не можеше да се отвори от натрупаните любопитни, всички напираха напред, в суматохата някой ме бутна и след това задържа, хващайки ме за кока. А кокът ми беше толкова скромен – просто доста късата ми коса бе вдигната нагоре. Дотук с прическите!  Ние стъпихме „на червения килим“ и следващото, което помня бе погледът на директорката с характерен прякор „бялата смърт“, втренчен в откритите ми колене. „Мини“-то все още правеше своите плахи първи крачки в София, а съученичките ми бяха предимно с дълги рокли.  Мислех, че ще ме спре, но тя великодушно ме пусна. Как да е оправих косата си и седнахме на масата – нашата бе на балкона с поглед към оркестъра. Предястията вече бяха сервирани – шунка, луканка, кашкавал, розичка масло, мешана салата… съвсем по балкантуристки. Ала кой ли смяташе да яде!

Тостовете бързо приключиха, оркестърът засвири и ние затанцувахме. Но най-хубавото предстоеше – нашата строга директорка бе поканила за след полунощ „Бъндараците“!  Тогава отвориха вратите към утихналите вече съседни салони и танците и свободата се изпомешаха. А после продължихме по „Царя“. Слънцето беше вече изгряло, но по празните улици се виждаха само уморени абитуриенти.

 

Годините продължаваха да вървят и ние започнахме да посещаваме вече неорганизирано и останалите салони: за вечеря бирхалето – леле, как готвеха, за „довършване“ някой от салоните, а лятно време се опитвахме да намерим места в ресторант-градината. През 70-те „България“ беше едно от най-реномираните заведения и въпреки капризите на модата бе и най-посещаваното, но постепенно славата му започна да залязва.

Сведва продължение

В поста са използвани снимки от личния ми архив и от сайтовете „Стара София“, „Въпреки.com“, „Спомени от народната република“, „SBH.art.com и др. Благодаря на фотографите и на тези, които са опазили снимките.

Категории Цивилизация