„Голямата екскурзия“

Форум Фейсбук

„Голямата екскурзия“

Защо написах това ли? Защото не искам и да си помисля, че подобен извратеняшки акт на асимилация може да се повтори, не и в България.

 

 

 

 

Снимка: bulgaria 1989.wordpress.сom

Много приятели коментираха вчерашния ден, белязан с речта на Тодор Живков отпреди 27 години, отприщила безпрецедентната за времето си бежанска вълна, печално известна като „голямата екскурзия“.

Да сте виждали туристи, ревящи с пълно гърло и смазани от мъка, не сте, това е сигурно. Не сте виждали и човешки тълпи пред фото-студията, ДСК и паспортните служби, така смразяващо смълчани и изгърбени като питанки. Ами комшиите българи, които сякаш късаха живо месо от себе си като се разделяха с приятелите си, вече натоварили денковете в колите и тръгващи към неизвестното. Знаеха още преди въпросната реч и бяха готови, защото ги гонеха и натискът за това беше много преди нея – по къщите, вечер, от цивилни.

Ами старците, паднали в дворовете и целуващи пръстта. И онези, които си тръгваха с крайпътната табела на селото си и с торбичка пръст от земята му. А после – замлъкналите училища, детски градини, улици, ниви… и всичката тъга на света и пустотата, застинала в очите на останалите из тях. Керваните потегляха в убийствена тишина, чуваше се само свистенето на гумите и рядко женски плач се врязваше в омертата на мълчанието. А в храстите на разклона партиен функционер обясняваше как е на това място, за да ги спре, но стоеше като гипсиран.

В онази паметна вечер на 29 май преди 27 години стърчахме прави пред телевизора в хола – мама, тате, аз. Вкаменелости, разкъсвани от въпроси, избори и съмнения. Аз такива нямах. Татко заби поглед в очите ми и каза: „Ти решаваш“. „Оставам тук и не мърдам“, процедих на секундата с леден глас. Няма такъв баща като моя. Останахме. Същата вечер звъннах на братовчедка ми в Шумен – телефоните се подслушваха по онова време и често строг глас се намесваше с предупреждения да внимаваме какви ги говорим, и връзката се проваляше. Исках да я убедя да не заминават – беше бременна с корем до носа и едва не родила във влака. Бяха под принуда – мъжът й участвал в протестна демонстрация, пребит и с разпореждане да се маха. Отидоха си и скоро се завърнаха. Другите не, всичките са там, само ние сме тук. И дъщеря ми, която не може да проумее всичкото това, тя е от новите деца. Паметта за смутното време си остава у нас, живеещите в разкрача на двата века. Защо написах това ли? Защото не искам да се случи онова, което имаме като прогноза от „секретното“ слово на Живков, че ако не се изведат поне 300 000 турци, България ще стане Кипър. Защото не искам и да си помисля, че подобен извратеняшки акт на асимилация може да се повтори, не и в България. И зная, че е невъзможно.

Категории Политика

Автор: Редакция "Трансмедия"

Bio

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *