35. ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: ВЕЖДИ РАШИДОВ НЕ МОЖЕ ДА КАЖЕ И ДВЕ ИЗРЕЧЕНИЯ ЗА СЛУЧВАЩОТО СЕ В ТЕАТРАЛНИТЕ РЕФОРМИ

Видеоформат „Инфохолиците в действие“:

35. ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: ВЕЖДИ РАШИДОВ НЕ МОЖЕ ДА КАЖЕ И ДВЕ ИЗРЕЧЕНИЯ ЗА СЛУЧВАЩОТО СЕ В ТЕАТРАЛНИТЕ РЕФОРМИ

Ново изменение в Закона за закрила и развитие на културата подготвя диктатура за българските артистични среди, алармира Пактът за култура

ВИДЕОФАЙЛЪТ С ЦЯЛОТО ИНТЕРВЮ ТУК

Навръх Световния ден на театъра на 27 март, нашите театрални дейци се събраха в градинката пред Народния театър, в който по това време вървеше церемонията за връчването на наградите "Икар" 2016. Целта бе за да изразят несъгласието си с политиката на Министерството на културата. Протестът събра над 200 души, а някои от тях носеха и плакати с надпис "Оставка", като директен призив към министъра на културата Вежди Рашидов. Каква е каузата на протеста и какво цели новосъздаденият „Пакт за култура“ – това е темата на нашата поредица „Революция в театъра“. Днес разговаряме с театралния критик Гергана Пирозова.

 

Студия Трансмедия: Революция на актьорите, има ли такова нещо?

Г.П.: Не е само на актьорите. Не е стигнала добре информацията до обществеността. Това, което се случи на 25 март, е обединение на различни съсловия – освен сценичните изкуства и киното, и библиотечното дело, и паметниците на културата, и художници, и скулптури, и журналисти имаше, които подкрепят Пакта за култура, което ни обедини. Но преди това, трябва все пак да кажем, че процесът започна действително от актьорите и от сценичните изкуства, поради критичната ситуация и критичните послания от страна на Министерство на културата за едни недобри намерения в областта на сценичните изкуства, не само за театъра. Става въпрос и за опера, ансамбли, балет и прочие. Т.е. намеренията са, аз мисля, че вече са съвсем ясни.

С.Т.: Казвам революция, защото Марк Твен има една фраза: Когато диктатурата е факт, революцията е неизбежна. Има ли обаче елемент на диктатура в тази ситуация спрямо културата?

Г.П.: Разбира се. Може би това е най-добрата посока, в която можем да си говорим, защото всъщност процесите, които са в последните шест години от страна на Министерство на културата и съответно от министъра на културата – Вежди Рашидов, водят до пълна централизация на управление на културата. И докато те се опитват да пращат послания в обществеността, че театралната мрежа е наследена от социализма и тъй като тя е съществувала, за да обслужва политически и идеологически интереси, то сега тя не може да функционира. Само че е обратното. Това, което се случва в последните шест години, а в момента ескалира, заради конкретни намерения, е пълна централизация. В момента се подготвя изменение в Закона за закрила и развитие на културата, в който министърът еднолично ще взема решения…

С.Т.: Прочетен ли е от вас този текст за изменение?

Г.П.: Това е проектозакон.

С.Т.: Да, но все пак той вероятно фигурира в някакъв текст.

Г.П.: Не, напротив. Това е също много интересно, защото министерство на културата непрекъснато взима решения на тъмно, изпраща послания, в които никъде нищо не съществува черно на бяло, а са приказки по коридорите. Единственото, което съществува, слава Богу, черно на бяло е всъщност стенограма на сайта на Министерския съвет, когато е имало блиц коментари, предизвикани от депутати в парламентарната комисия за култура и медия.

С.Т.: Една прекрасна комисия, оглавявана от дама, бивша стюардеса.

Г.П.: Доколко тя е компетентна, доколко и другите са компетентни в тази комисия е ясно. В стенограмата те не реагират на нищо, защото всъщност нищо не им е ясно, какво се случва. Това е част също от тази централизация, от този процес.

С.Т.: А защо сте допуснали вие, из основи, нещата да се решават в отсъствие на ваши представители…

Г.П.: Кой?

С.Т.: Ами хората от културата изобщо, театралите, да речем. Защо нямате представители в тази комисия?

Г.П.: Напротив, има представители. По закон има представители. Има тристранки, има експертни съвети, които се назначават от министерството на културата.

С.Т.: Доколкото знам в тази комисия участва и бившият министър – Стефан Данаилов.

Г.П.: Не само Стефан Данаилов. В нея участват и няколко членове на Съюза на артистите, които са шефове на гилдии, обикновено актьори.

С.Т.: Да, но Стефан Данаилов в момента, както се говори, е същевременно на гребена на протеста. Или може би информацията ми не е вярна.

Г.П.: Не.

С.Т.: Видях някъде такава информация.

Г.П.: На мен като театрален критик ми е изключително интересно да наблюдавам втория план, който тече в медиите непрекъснато, за да бъдем компроментирани, защото ние трябва да бъдем компроментирани, защото по някакъв начин това е бунтът на мравките, това не е бунтът на директори на театри, нито на участници в комисии, нито на експертни съвети, на всички тези, които са приближени и зависими от властта.

С.Т.: Бунтът на депутатите или на министрите – би било вдъхновяващо.

Г.П.: Бунтът на депутатите няма да го видим.

С.Т.: Естествено, няма нито една причина.

Г.П.: Все пак трябва да се опитваме да бъдем не просто рационални, но и да се придържаме към обичайното, това, което действително може да се случи.

С.Т.: Къде е центърът на войната? Тук се работи с военна терминология, пакт е термин от военното изкуство, но най-напред, за да има пакт, трябва да има отделни страни, които да се съюзят в този пакт, вероятно другите съставки на културата.

Г.П.: Всъщност намерението на този пакт е да обедини различните съсловия, тъй като цялата инициатива започна от сценичните изкуства и може би тук е мястото да се каже, че ние излязохме с конкретни искания, които действително бяха пуснати по институциите, по пътя на чиновническата логика. Ние изпълнихме тази чиновническа логика. Съответно отговорите бяха, че те не са компетентни и прехвърлиха нашия протест към Министерство на културата – по начина, по който Министерството на културата контролира процесите. Те обясниха с писмо, че всъщност само Министерството на културата е компетентно да ни отговори.

С.Т.: Как точно Министерството на културата установява този диктат и контролира ситуацията, с какви средства? Вие сте свободни хора, по принцип артистите са свободни хора, не говоря само за актьорите, въобще за артистите. С какво и по какъв начин Вежди Рашидов контролира ситуацията?

Г.П.: Е как да не контролира?

С.Т.: С какви средства, с какви инструменти?

Г.П.: Трябва да се върнем съвсем в началото. Тук става въпрос за сценичните изкуства, които държавата финансира, които държавата субсидира. Това са хора, които работят в държавни театри. Тук не става въпрос за общински, това е също една много солидна тема – защо от новата методика на Министерството на културата отсъстват независимите субекти, които също осъществяват някаква културна дейност.

С.Т.: Да, но тук полето е много по-широко: това е Пакт за култура, а не Пакт на театрали.

Г.П.: Всичко започна от сценичните изкуства, които са инициативната група, която има своите искания именно към опитите в момента на Министерство на културата и с новата методика, и с новите правила, да доведе държавните театри до техния абсолютно естествен фалит и съответно, което е казано в стенограмата от Министерството на културата, логиката им е  – щом е фалит, значи публиката не ги харесва, значи няма нужда от тях и затова те трябва да бъдат преобразувани в открита сцена.

С.Т.: Т.е. да се използва само сградният фонд?

Г.П.: Това са намеренията им, ние вече няколко пъти сме ги преживявали тези опити. Още 1998 година Поляков се опита да направи подобна реформа, така наречените открити сцени, т.е. държавата се грижи за сградата и толкова. И на някакви проектни принципи, които абсолютно никъде не са формулирани. Въпросът е следният, когато си говорим за диктатура и за централизация: именно това изменение, което те искат да направят в закона, с което започнахме, и всъщност всичките тези процеси са, за да го спрем, това изменение е по смисъл министърът на културата, бил той Вежди, бил, който и да било следващ, да има пълната власт – сам, без това да минава дори през Министерски съвет или през Парламента за някакво одобрение, да може еднолично да взема решения, да може да преобразува, която си иска културна институция в каквото си иска. Това как ви изглежда на вас? Диктатура ли е, централизация ли е, как да го наречем това? Защо се прави? Защото човек не може да разбере. Всъщност какво искат тези актьори, на които шест години им се обяснява от ефира, ние знаем кой ефир, и им се обяснява от министъра на културата, че му е омръзнало от смешния плач на актьорите. Това са грандиозни послания към обществеността. Става въпрос за закриване на културни институти.

С.Т.: Някой ще възрази обаче и ще каже, че във Франция има само два държавни театъра – La Comédie-Française и още един – за цяла Франция, която е огромна културна територия. Вие какво отговаряте на това?

Г.П.: Ще възрази, защото не знае как се финансира във Франция.

С.Т.: Говорим пряко за релацията държава и артисти.

Г.П.: Релацията е следната – когато ти имаш работещи закони за подпомагане – така, както тук някакви закони се направиха, които всъщност се оказаха недействащи. Това е законът за хазарта, който се оказа, че абсолютно не може да функционира. По същия начин законът за меценатството не функционира. Това са едни добри намерения, но когато говорим за Франция – там са решени тези неща. Тези начини и процеси как да се финансира…

С.Т.: Искаш да кажеш, че във Франция хазарта издържа културата?

Г.П.: Това, което тук се изпраща е, че не може държавата да финансира всички театри, само че никой друг не финансира театрите. И когато държавата каже, никой не го казва на глас, защото те отказват да го кажат – Ами ние не искаме повече да финансираме театъра.. Ама вие измислили ли сте как изобщо да се финансира театъра? Тук този разговор не съществува. Във Франция може да има два държавни театъра, но във Франция и общините работят, има си закони. Пак от държавата, пак с държавни пари, но на местно ниво. Тук тези механизми не съществуват.

С.Т.: Нека да разгледаме една хипотетична законодателна база, при която ще може да се раздържави театърът. Така че хем да се раздържави, хем да продължи да съществува. Защото е хубаво да направим конструкция, а не само да казваме как не трябва да бъде или че трябва да остане нещо, което да съществува навеки. Нека да погледнем малко по-напред във времето. Ти си от байрактарите на движението, което означава, че си визионер. Каква законодателна конструкция е необходима, за да може най-сетне театърът да скъса синджира с държавата и да си съществува по своите собствени закономерности, а същевременно да се финансира.

Г.П.: Театърът сам не може да си изгради свои закономерности. Тогава, когато законово не е създаден механизъм…

С.Т.: Какъв?

Г.П.: Нека да видим примерите извън България. Въпреки че трябва много внимателно да се стъпва в тази територия. Защо пък държавата да отглежда всички театри? Ето как е по света, в една Америка пък изобщо държавата не подпомага, само че законите са други.

С.Т.: Какви точно? Аз това питам – какви да бъдат законите?

Г.П.: Ние имаме неработещ закон за меценатство, неработещ за хазарт, те са неработещи.

С.Т.: Защо? Как трябва да бъдат преправени?

Г.П.: Ами да работят.

С.Т.: Да се направят отстъпки за меценатството?

Г.П.: Разбира се. Аз съм сигурна, че съществуват вече такива субекти, които да имат достатъчно пари, но да не знаят точно как да се легитимират.

С.Т.: Ганди(Пламен Тимев) още в началото на прехода създаде частния театър.

Г.П.: Да, но всичко това приключи. Защо? Защото няма законови форми. Убедена съм, че съществуват субекти, които искат по някакъв начин да се легитимират като – Аз купих този спектакъл.

С.Т.: Има достатъчно такива тщеславни хора в нашия бизнес.

Г.П.: Има, убедена съм. Ако ти не си създал закон, в който, изхарчвайки 50 или 100 хиляди за един проект, да кажем, да има някакво намаляване на данъци, да има полза и той. Хем да даде пари, хем да има някаква полза. Това са механизми, ние тук топлата вода не я измисляме. Хубаво, като даваме за пример Америка, ама нека да вземем добрите примери от Америка, а не просто да раздържавяваме и държавата да се откаже. Но тук е много важно и аз искам много да се внимава, когато се говори за пълно раздържавяване на театрите. Европа, по принцип, и нашата театрална мрежа е от типа на немската и руската, комбинация. Като ние в руската не трябва да слагаме някакъв негатив в смисъл, че наследяваме социалистическа система, защото театралната система в Русия е от преди социализма. В малка държава, каквато е България с 6-7 милиона  отношението към културата трябва да е като към ценност, която трябва да се закриля.

С.Т.: Това е извън съмнение. Държавна политика, да. Но държавна политика невинаги означава държавен театър.

Г.П.: Ако искат да раздържавяват, но да създадат други механизми. От друга страна не е вярно, че има само два държавни театъра във Франция. Държавата финансира театъра.

С.Т.: Галин Стоев ми го каза лично, той работи в La Comédie-Française.

Г.П.: Той говори за собствеността изцяло на театъра, но участието на държавата във финансиране на културата е огромна.

С.Т.: За да разберем какво е съотношението на бойното поле, кажете ясно: какви конкретно са исканията на вашата консолидирана армия, обединена в пакта?

Г.П.: Исканията са много конкретни. Те касаят специфики на театралната дейност, които не са към широката публика, те са конкретно към институции. Не че някой се е надявал, че някакви институции ще обърнат някакво внимание. Те препращат писмата помежду си и ефект няма. Но есенцията за мен – и това е моята позиция да участвам във всичко това, – е да се спрат тези намерения към превръщането на театрите в открити сцени, защото не си създал механизми, от които театралната  или сценичната дейност да съществува, а тръгваш директно към разрушаване на съществуващото. Тогава е ясно, че ти водиш към пълно разрушаване театралната дейност в България и това го казвам съвсем категорично и открито и колкото и да звучи като смешния плач гласът на актьорите. Аз не съм на държавна работа, не пазя някаква моя заплата, но става въпрос за унищожаване на  културни институти. Ние живеем в София , но в провинцията текат страшни процеси – държавата напуска и последните си територии. Ако трябва популистки да се изказвам, това което се случва в театъра е същото, което тече в момента в здравеопазването. Има 25 милиона, които са отделени за съкращаване на персонал и изобщо на болници. Има цели територии, които са оставени без болници. По същия начин цели територии ще бъдат оставени без никакви културни институти. Когато държавата напуска всичките си територии, където няма читалище, няма кино – нищо няма, няма вече и театър няма да има, тогава ние накъде отиваме… Всъщност каква част от България е това?

С.Т.: Това е морално унищожаване на цялото българско възраждане, защото то тръгва от образованието, от читалището и самодейния театър.

Г.П.: Театърът е бил както църквата – както читалището, така и театърът – това са процесите, които създават националната идентичност на българина. И когато едно по едно ги унищожаваш, тогава се питам какви са намеренията на това Министерство на културата?

С.Т.: Какви подозираш, че са?

Г.П.: За мене са пределно ясни.

С.Т.: Комерсиални ли са или просто тържество на простащината?

Г.П.: И това го има –  не го изключвам. Няма да кажа, че е само това или само другото. За мен тук има една водена политика, тенденциозна.

С.Т.: Само че тя не е от вчера тази политика.

Г.П.: Именно. Към пълно отказване на държавата.

С.Т.: Ти направи много правилна аналогия –театралната реформа е като здравната – от началото на 90-те години е тръгнала и не е стигнала доникъде. Но не се ли опасяваш, че може да се изпадне в едно състояние на перманентна реформа и перманентна революция.

Г.П.: Това не е първият протест срещу Вежди Рашидов.

С.Т.: Ако бъде свален Вежди Рашидов, ще се променят ли нещата?  

Г.П.: Ние знаем, че там има екипи и самият Вежди Рашидов не може да формулира и две изречения за случващото се в тези реформи.  За мен е много важно, когато един министър има тези послания, обявява, че има тези намерения. Все пак това общество и тези съсловия, върху които се упражняват всякакви опити, експертни – полукспертни, да покаже своето несъгласие и да има резултат от това.

С.Т.: И хората, които се вълнуват, и хората, които не се вълнуват от проблема – всички еднакво се умориха от безрезултатни бунтове, безрезултатни протести.

Г.П.: А защо да не предположим, че това е целта – да сме уморени, да няма реакция? Защото трябва да ви кажа, че цялото съсловие не е напълно единно. Хората са уморени, жестоко уморени и разочаровани.

С.Т.: Не смяташ ли, че от време на време сте подклаждани и използвани в тези протести. Имам предвид нещо конкретно – защо скочихте на Слави Бинев, когато беше предложен за председател на парламентарната Комисия по култура и медии?

Г.П.: Напротив аз бях от обратната страна.

С.Т.: … защото Слави беше човек, който можеше да направи много – и за културата, и за медиите, от програмата му това беше ясно.

Г.П.: Той беше опасен тъкмо за „онова“ срастване на предполагаемия културен елит и властта. Според мен „революция в културата“ не звучи добре. Но тогава какво се случи всъщност със Слави Бинев. Това беше абсолютна манипулация, защото ставаше въпрос за следното – когато стана ясно, че Вежди Рашидов ще става министър, тогава съсловието се погнуси и се започна една подписка срещу Рашидов, която беше подкрепена много силно от културния елит. И която неучудващо за българската реалност, не се отрази в никакви медии. Тя някак се движеше в субмедиите – тази субкултура във Фейсбук –  там се движеше, но тя беше изключително подкрепена. И кой да е бушон в една такава ситуация? – Слави Бинев. Ама не – ние имаме Вежди Рашидов. И изведнъж за Вежди спря да се говори. Мислех си, че все пак Слави Бинев ще наруши това срастване, ще наруши комфорта на това срастване. Да, само че го използваха. Трябва да се подчертае – трудно се повеждат много хора на едно място.

С.Т.: Много качествени хора от театралното съсловие се подведоха тогава – елитни актьори, хора с голям авторитет и добро гражданско мислене бяха пионки в тая игра срещу Слави…

Г.П.: Аз си мисля, че това беше и емоционален бушон, защото тези напрежения около Вежди и Слави едва ли не представен като капката, на която трябва да се реагира … Аз не бях манипулирана, не се смятам за гений.

С.Т.: Интересна беше метаморфозата със Сашо Морфов, който беше най-острият в изказванията си и срещу Бойко Борисов преди това…

Г.П.: Аз бях много учудена, защото Сашо Морфов е в Народния театър от 1992-ра година. По някакъв начин той е човекът, който държи цялата трупа. Той е художествен директор, той е лидерът – той води този театър. Когато той излезе беше много важно – ГЕРБ отново дойдоха на власт, това отчаяние – ти да видиш пак същите хора!… Изведнъж Сашо излезе и почна да говори срещу Вежди, започна да говори срещу Борисов… Чудо! Чудо! Най-после!… Случва се обаче тази камуфлажна революция със Слави Бинев и той изведнъж става директор на Народния театър, не само – той сам предлага да стане директор на Народния театър!? Оправданието на този ход, – целта му била да обедини различните съсловия, които са потърпевши от политиката на министерството на културата и от умопомрачителното поведение на министъра на културата като представител на властта. Моята лична позиция, която, за съжаление, не е подкрепяна… аз смятам, че вече не може да се говори за какъвто и да било диалог с това Министерство на културата.

С.Т.: Това означава с правителството като цяло…

Г.П.: Моята лична позиция е, че поведението на министъра на културата е реплика на поведението на министър-председателя. По същия начин Христо Мутафчиев е още по-малката реплика. В цялото си говорене той директно иска да имитира министър-председателя. Но как се обединява едно съсловие, което се страхува от всякакви политически действия. Но аз не вярвам на опитите. Сега се направи едно сдружение от 7 професори, които мислят, че стъпка по стъпка с диалози, с работа с институциите нещо ще може да се промени. Моля ви се, 20 години се водят тези диалози. С кого да водиш диалог? С човек, който има зли намерения? Това не е ли също някакъв вид камуфлаж, че има някакъв процес на промяна?

С.Т.: Значи падението на актьорската професия е да стигнеш до там, че да разиграваш и преиграваш театрално любовта към своя началник, така ли?

Г.П.: Забравяме да кажем, че подписките, отворените писма  са от 8-9 театъра, а имайте предвид, че са под забраната за това от директорите. И това е една огромна смелост, която проявяват тези актьори. В един Младежки театър например, Владо Люцканов забранява да се ходи на този протест. Това на какво прилича – на централизация, на диктатура , на демокрация..? Директорите искат да запазят статуквото. Част от този културен елит не иска промяна.

 

Обработили: Женя Стоянова и Полина Георгиева

Категории Цивилизация

1 коментар към “35. ГЕРГАНА ПИРОЗОВА: ВЕЖДИ РАШИДОВ НЕ МОЖЕ ДА КАЖЕ И ДВЕ ИЗРЕЧЕНИЯ ЗА СЛУЧВАЩОТО СЕ В ТЕАТРАЛНИТЕ РЕФОРМИ”

  1. Мръстници. Всичко е въртележка за пари. Повечето са длъжници-виновници за провала на културата.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *