Заграбена държава

Заграбена държава

"Спекулата със случилата се или неслучилата се съдебна реформа е оправдание за бъдещи планове на хора, които кроят криви сметки." Това каза главният прокурор Сотир Цацаров по време на неотдавнашна конференция в СУ и допълни, че политик не се става в рамките на мандат на съдебната система.

90 години от рожденинето на Мишел Фуко „дискурсът“ върху една значима и все по-малко желана социална промяна в българското общество се върти около една говорилня. В нея задачата на повечето участници е не да чуят другия, камо ли да „провидят“, а да бъдат чути. Този „императив“ обезсмисля и обществено-политическото ни битие. Доколкото то съществува в свои „усукани“ форми по нашите предели.

И ей на, хвърли някоя „целеполагаща“ фраза я президент, я неговите преторианци, респ. ресорно вице, да не говорим за политически лидери и кандидати за такива, и вербалното политическо хоро се завърта. Пушилки се вдигат по мегдани и сдъгди. Заплитат се нови интриги. От славното „време на Глория“ българската общественост усеща, че без да се усетим, сме минали към. политическата чалга. С какво се характеризира тя ли? С това, че оркестърът свири само срещу оставено капаро в брой. А диригентската палка е колкото някой да подканва, с нея че трябва да се събира парсата. Повечето ни управници свирят по „невми“, а нотите /нормативите/ са колкото за прах в очите на публиката. При все това производството на звуци и зрелища, прекъсвани от плоски послания на конферанси и подсмихващи се журита, продължава. 

 

Така и заграбената държава прилича на окупирана сцена от самодейци, които не могат да бъдат освиркани, понеже и публиката изглежда на тяхна страна. Всеки има да губи по нещо, което дава шанс на тези, които са се домогнали до властта, да не искат да губят нищо. Последното обезсмисля всяка правова, че дори и рационална държава. Макар в различа степен, поради което има и индекси за „заграбена държава“. 

Ние дори не сме сред тях, понеже не се вписваме ни в методиката, ни във феномена, разбиран в универсалния му порядък – икономическо заграбване от страна на фирми, изкривяване на законодателния процес, подмяна на ценности и ориентири с техни релативизирани интерпретации, подставени лица, с които се дърпат юздите на цели сектори от икономиката. Да не говорим за изкривеното демократично представителство, в което веднаж седнал на депутатския стол, народният избраник има за главна грижа да следи съответния червен или зелен флумастер на шефа на парламентарната група. 

 

Така се ражда у нас парламентарният вот. Така се прокарват закони, подир които гражданите научават последни как им се реже живо месо от петата. Подобно на онова хлапе от приказките, което нахранило орела, като клъцнало от себе си живо месо. Само и само да го закара през девет земи в десета. Нашите „дисижън мейкъри“ не режат от себе си, както се знае. Но за сметка на това с лека ръка от нашето. Което в момента, в който се събере от НАП или други институции – става… чуждо. Това става вече чрез сървъри. Сървърът, както се знае, сервира на поръчителя. Като не забравя, разбира се, и себе си…. 

Откровено казано, съчувствам на Прокуратурата. Че ний с вас, да ме прощавате за етнонекоректния израз, направо сме я обърнали на… “ромска вулия“. Кой отгоре, кой отдолу – всичките й „входират“ обществени, че и лични мъки и терзания. Пък и най- нескопосни корпоративни недоразумения. И всичко под грифа на „сигнали“ за престъпления. Поради което по силата на известни обстоятелства и грижи около стриктното изпълнение на норматива – отива в коша. Класифицираният характер на тази свръхотговорна държавна дейност обикновено кара най-отговорните фактори да си затварят устата. За да не се пречи на производството, нали разбирате? 

Някой да е чул колко пари струва на българският данъкоплатец тази „услуга“? И ей на, взеха да стават едни „сливания“, прехвърляния, публични откази от бизнеси, фамилни, непотистки даже. Понеже „конфликтът на интереси“ прескочи и нашите телени заграждения, досущ като нежелан бежанец. И „кой сват, кой на булката брат“ – почва да се осветява от разни непокорни „журналюги“, както им казват в бляден порядък по някои руски сериали… 

„Няма „Химко”, няма Враца.“ 

Като не знаете да уважавате, нали? За „Булгартабак“ да не говорим – тютюневата марфа в бранша си повдигна бурката. Но само колкото да намигне. Поради което и контрабандата секнала. Казват някои. Според други – вторичното преразпределение на значителни активи, като поредна фаза на „претакване“ на заграбената държава, продължава с пълна пара. И с участието на няколко приватни адвокатски кантори с единия крак в съдебната, с другия в изпълнителната власт. Всичко това, казват, гарантира целево ускорения ни марш към правова държава. 

По силата на народопсихологически особености и „страстите български“ /Т. Жечев/ взаимнатата ни съсипия чрез клюки, да не речем откровени доносничества, поддържат отколе критичната маса на българското „неставане“. Под формата на анонимни сигнали на бдителни граждани те се очаква да залеят и „мега“ институцията, подопечна на вицепремиера Кунева, която се опитва да прокара своя „стар-нов“ Закон за борбата с корупцията в началото на април. „Корупцията се мерела според усещането. Трябва да вземем мерки” – така министър Меглена Кунева защити наскоро по Нова ТВ антикорупционни закони, на които е и автор. 

Комисия от съдиите от Върховния касационен съд остро разкритикува предложения от нея Закон за борба с корупцията. Становището на съдиите беше изпратено до председателя на ВКС Лозан Панов на 21 март. И днес то „виси със страшна сила“ на сайта на институцията. Което съвсем не го прави по-разбираемо. Още по-малко приемливо за едно гражданство. Не, не че нашият неслучил се „бюргер“ заспива на втория абзац от подобни казионно обосновани мотивировки. На друго място се оказва заровено кучето. Или за да бъдем по-точни, прехапаната му опашка, понеже спокойно се разхожда из разградения двор на българската държавност. И става все по-ясно, че е забравило май къде си е скрило нещо за черни дни… 

Според върховните съдии част от процедурите за проверка, които предвижда законопроектът, влизат в противоречие с Конституцията, която гарантира неоправданото посегателство срещу честта, достойнството и доброто име на проверяваните лица. Върховните съдии смятат разглеждането на анонимни сигнали от бъдещото антикорупционно бюро като неприемливо. „Новият антикорупционен орган ще бъде нещо като българско ФБР” – успокоява бившият министър на образованието Даниел Вълчев. „Видяла жабата, че коват вола, и тя си вдигнала крака“, ще кажете. И няма да сбъркате. От няколко месеца лидерът на ДБГ и министър на образованието се опитва да прокара спорния законопроект, като компенсира сериозните му недостатъци с активна кампания в медиите.

Мафията си имала държава

Казват това за Сицилия. За нас важало обратното, както уверяват вещи експерти и многознайковци със сбръчкани от мислене чела. Това ни връща към една ера на дон Корлеоне, без непременно да говорим италиански. Доказателството? Родната управленска класа, „ню риш“, самозван елит или каквото намерите там за удобно за нарицателно – буквално си глътна езика. И да не мислите, че от страх пред закона ? Не, не той отдавна е на страната на имащите, успелите. Те даже няма нужда да обясняват как са придобили капитала си. Знаем ги тези митове. Я руска подводница, купена и препродадена на сгода, я 3-4 ябълки, които, вместо да ги хапне, човекът ги лъснал, изкарал на пазара. И тъй се видял с някой лев, докато ние с вас по два пъти даже на ден хапваме… А това е противопоказно и обяснява защо не сме богати. 

Тези наративи още са в арсенала на комици, които късат евтини билети по вечерните шоута. Добре че има смях в консерви, понеже никак не е смешно, както констатират мнозина. Че как ще е, като те правят на балък с плоски вицове и бездарни шаржове даже. Не можах да свикна с тази чалгия и това е. Но докато по телевизията има копче – в политиката няма. Щеш не щеш, трябвало да ручаш жабета. Но най-вече да си опичаме акъла на следващите избори. Това и правим. И за да не го „суча по килифаревски“, ето ми и простата теза: 

Заграбената държава започва от титулуването на човек, сиреч поставянето му на обществена, държавна или управленска позиция без система за публична селекция, а сетне и контрол. Или такава, която се опира на функционални изисквания, писани по-скоро за… институционална парлама. Както са и повечето ни нормативи. Пише си всичко, само дето нашите управленци ги четат като дявола евангелето. А между параграфите жонглират като истински каскадьори.  Повечето монографии по правов ред, институционална архитектура, да не говорим за държавно строителство, са гора тилилейска от „допълнения към допълненията“, промени в законови актове и нормативна база. Само НПК имал към една дузина. А конституционните тълкувания, за които средностатистическият гражданин не може да не нехае? Те идват по-скоро да го объркат още повече, ако не непременно да му хвърлят светлина. Добре че не подлежат на обсъждане. Или ако да, то е прерогатив на ексконституционния съдия Георги Марков. Той почва и свършва с Орбан, както знаете. И всеки втори българин мечтае вече да емигрира в Будапеща, само че там вече паднало мандалото… 

Да се е сетил някой да пита защо американците си нямат Конституция, пък ей съдилищата им раздават и по 120 г. присъди. Все в името на една там Декларация за правата на гражданите. Колкото пъти съм я преглеждал – не казвам разлиствал, понеже е 2-3 странички – зависи от щрифта – все съм се смял накриво. Вътрешно, тъй да се каже, за себе си. Понеже си казвам: те такова животно не може да има по нашите земи. 

Тук динозаврите са измрели последни, да знаете. А им няма скелетите, защото и от я туткал, я нещо друго сме направили. Такъв е нашият „омни-кулутрализъм“, че ако щете, предприемачески дух и инициатива. Всеядна и самосмилаща се дори. Дежурните по ТВ-то антрополози, респ. народоведи, които се грижат всяка сутрин да ни напомнят колко сме с вас „сбъркани“ – хем като народ, хем като нация, ще ви го дообяснят. Аз мога да ви кажа само защо борбата с ламята на тримата братя, продължава в приказките. Златните ябълки отдавна са заложени където трябва, а нашите „спасители на нацията“, които прелитат между Брюксел и София, заприличаха досущ на герои от анимациония филм „Тримата глупаци“ на Доньо Донев. Той хванеше кредата, помните ли, такива закръглени идиотчета нахвърляше върху белия лист, че и нашите от цензурата дюмбели почваха да се смеят. Това може би обяснява и защо повечето ни „български работи“ не завършват непременно с крамола /Ив. Хаджийски/, а с едно всеобщо „Ъ-ъ-х“ като спонтанен вопъл по изпуснатия цивилизационен шанс. Да сторим нещо полезно, градивно, че и по-смислено даже. За себе си – айде, другите кучета ги яли, както се вика. 

 

 „Критикувай смело и… с торбичката на село.“

 

Така ни приучи близкото Татово време. То се наслагва върху оскъдната ни православна представа „Не съди, че да не бъдеш съден“. А автоцензурата се оказа по-трайна от нашия бациликус булгарикус, от която става вече само млечен продукт. Ето защо пословичният ни конформизъм, бог знае защо наречен търпимост или толерантност – и нашенското „снишаване, докато мине бурята“ – могат да се считат, ако не за патент, то „добра практика“. С която успешно изкривяваме време-пространството много преди Айнщан да си изнамери теорията за релативността. 

И най-невзрачни планети – в лицето на плеядата наши мастити управници, които родният социо-космос нарои 25 години „преход“ – изкривяват светлината поради магнитното си поле. Но то не е от гравитацията, да знаете. А по-скоро от кривите представи за справедливостта като мерило за действително демократичен, че ако щете, цивилизационен напредък. По-простичко казано, за по-претенциозните – „С какъвто се събереш, такъв ставаш“. Един вид взаимно заразяване, братя. Понеже всички сме в изолатор – оправия няма. Като се почне от законосъобразното ограбване на обществени, или ако предпочитате, публични активи и се стигне до мрежата от шуренайковци, каквито нийде по Европа, че и по широкия свят няма да намерите. Поради което тук – между Искъро и Витоша – вода газим и жадни ходим…

 

Заграбената държава е тип политическа корупция 

 

в която частните интереси влияят значително върху процеса на вземането на решения от страна на държавата в полза на техния интерес. Това става чрез явни канали, които могат да бъдат дори и облачени в законна форма. Така се определя в престижните енциклопедии „феноменът“. Е, сега като минахме на Уикепедията, пълна с толкова статии „бебета“ – нишата за дилетански скудоумия набъбна. Дигитално време е. 

В заграбената държава влиянието се осъществява чрез редица държавни институции, включително законодателната, изпълнителната власт, министрите и магистратурата. По този начин тя прилича на обикновено заграбване, но се различава в широк спектър от „тела“, гремиуми, както им казват. Макар че в тях телесно няма и по-скоро приличат на призраци. 

 

Актьорите, или ако предпочитате, дейците на заграбената държава, са под шапки невидимки, наречени патронажи. Но тъкмо в тази си ефирна прозрачност те упражняват влияние /другата дума за „мека власт“/. Защото, за разлика от обикновеното заграбване на държава, това влияние никога не е насилствено. То е дори лоялност, ако не привъзаност и любов на бенефициента към бенефактора, както му казват. Иначе, както се казва, и този, който дава, и този, който взима, в един кюп седят. Англичаните имат идиом „Почеши ме по гърба и аз ще почеша твоя“. Въпрос на патронажи и покровителства. Практиката може да наблюдавате емпирично в Софийския зоопарк даже. Вече се постопли. 

 

Неотдавна посветих своя книга на „Корупционните патронажи в Югоизточна Европа“ /не е дебела/. Как тъй след толкова оферирани заглавия – „Шпрингер“, голямо немско издателство, взе, та я публикува на английски, още се чудя. Няма я в Столичната библиотека, разбира се. Там пари за излишни книжки няма отпуснати от години. Гледам обаче по търсачките от Йейл и Хайделберг до Токио, че и Ню Делхи даже, че най се харчи главата, която озаглавих „Корумпирайте ме, моля ви“ /на англ. Corupt me please/“. Че как няма, викам си. То не само по нашите балканските ширини човек не може иначе да си оправи положението. Камо ли пък гражданин на света да стане, собственик на държава да се почувства. То за държава акции няма, нали? Поради което тя остава все тъй на единия наш български „непоправим идеализъм“ /Стоян Михайловски/. Няма лошо. Може пък пак оттам да ни дойде спасението, ако не от парата, която вече профукаха мнозина. 

 

Прочее бай Иван Арабаджията от с. Цалапица – близък съратник на Левски, най синтезирано го бе рекъл, когато  Захари Стоянов, по това време председател на Народното събрание /нещо като Цецка Цачева днес/, се отбил да го види 10 години подир Освобождението от „османско присъствие“. И докато големецът уверявал стария поборник, че „никой не е забравен, че нищо не е забравено“, бай Иван поотърсил треските по себе си /понеже с теслата притягал колелото на старата си каруца/ и изрекъл с горчилка: 

 

 „Човек трябва да има 300 дюлюма* ниви, че чак тогиз да бъде патриотин…“. 

 

Ама не го ли разбрахте след 120 години? И няма ли да ни уврат главите българаски, че да ударим едно всенародно темане на Онзи, от чиято ръка ядем? Нищо, че ние го изкарваме, че от нас взема. Но то е само за да ни го разпредели според заслуги. На всички, но не и всеки. Тъй, казват някои, било по-справедливо. Понеже хем имало по нещо, хем и остава. Нали се сещате?  Може. У нас всичко може. Което значи – „както ви се харесва. По Шакеспеаре. „Кажи, баба, тенкю“ – тази помните ли я? Ех, Татяна, ех Лолова. Няма ли да остарееш най-сетне, че и на теб да ти дойде „акълът“? 

 

Кратка притурка за всички, на които им е все тая „Кой заграби България“

 

 – Много след като терминът „заграбена държава“ в колониалната си конотация от Конкистата насам преминава през няколко имперски и съперничестващи си културно-политически „школи“ – той обикновено се свързва със силно централизирана власт, заграбена от членовете на национални елити. 

  • За заграбена държава в модерния й смисъл се говори, когато членовете на елита не са съгласни с набора от общи правила, по които биват управлявани. Затова чуваме все по-често изблици на негодувание около „правилата на играта“ – една обтекаема метафора, която идва да отрази и безпомощността на същия този елит, да си запази заграбената държава.

Криза на легитимността  

  • В икономиките в преход корупцията доби нова форма – „тази на т.нар. олигарси, които манипулират формирането на политики и дори оформят „новите правила на играта“ в преобладаваща степен в своя изгода” /Кауфман, 2001/. Тъкмо това поведение се дефинира и разбира в съвременния му контекст като state capture /заграбване на държава/
  • В този смисъл заграбената държава попада в дяволския кръг в който институционалните реформи, се „случват“, за да не станат /Фр. Хауг/. Сиреч управлението бива минирано от сблъсъка между мощни фирми и държавни служители, които добиват значителни изгоди от продължителното слабо управление. 

 

* Дюлюм, уврат – мярка за площ – 919,3 кв.м. /бел. на ред./

Категории Общество

Автор: Пламен К. Георгиев

Проф. Пламен К. Георгиев Проф. Пламен К. Георгиев, доктор на социологическите науки. Той е завършил социология в Хумболдтовия университет в Берлин. Автор е на  трудовете "Българската политическа култура" (Гьотинген, 2007 г.), "Корупционни покровителства в Югоизочна Европа (Визбаден, 2008 г.), "Самоориентализацията в Югоизточна Европа (2012 г.) и др. Гост професор в университетите на Хайделберг, Фрайбург, Мюнхен и др.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *