Силата на ДС е била в произвола

Мария Дерменджиева и Момчил Методиев:

Силата на ДС е била в произвола

Изследването „Държавна сигурност: Предимство по наследство“ развенчава много от митовете за професионализма на разузнаването и контраразузнаването

 

– Вие отдавна работите с архива на бившата ДС, но имаше ли нещо, което ви направи особено впечатление, докато работехте по това обемисто изследване?

Момчил Методиев: Когато работехме върху професионалните биографии на офицерите от Държавна сигурност, това, което мен ме впечатли най-силно и ми трябваше време, за да го проумея, беше ниският им образователен ценз, особено по отношение на първото поколение. Очакванията за професионализъм, качества, знания и широка обща култура се сблъскаха с ниската самооценка на самата система за тези хора, не с моята оценка за тях.

Оттук произтече и следващият въпрос. Щом е толкова ниска професионалната подготовка на офицерите, което се потвърждава и от статистическите данни в архивите, на какво се дължи силата на Държавна сигурност. Защото ние си представяме ДС като една всемогъща организация и, малко или много, всички сме повлияни от тази представа. И нашият отговор на този въпрос е: произволът. Държавна сигурност не успява да следи всеки, въпреки че има тази претенция. Но нейната сила не е в това дали следи всички граждани, а именно в произвола. Човек може да стане обект на ДС заради някаква дреболия, а може да остане извън полезрението на служителите ѝ, макар че публично е изразявал критично мнение. И този детайл според мен се изпуска, когато се дискутира целият комунизъм.

Мария Дерменджиева: Като изключим конкретни биографични детайли, които биха могли да се нарекат впечатляващи, за мен особени изненади нямаше. Вече бях чела лични кадрови дела на офицери, преди да се захванем методично с темата, и знаех в общи линии какви документи трябва да очакваме. И все пак не предполагах, че оценките за дейността на офицерите ще са толкова кухи като съдържание и клиширани. Особено от 70-те години нататък, когато служебните атестации се стандартизират, те са напълно взаимнозаменяеми. По използваните общи фрази и клишета изобщо не можеш да разпознаеш служителя, за когото се отнасят. Всички са „изцяло предани на БКП“, имат „висока идейно-политическа подготовка“, дисциплинирани и всеотдайни, скромни и честни, инициативни, безкористни, отговорно изпълняват възлаганите задачи и т.н. Тази матрица в крайна сметка означава, че служебните атестации в много по-малка степен са определяли кариерното развитие на един офицер. В партийните характеристики обаче могат да се прочетат много по-нюансирани детайли, включително критики и препоръки, които вече се отнасят до конкретния човек. Следователно, именно партийната оценка е била по-важният елемент за издигането в йерархията на съответния офицер. Това потвърждава и водещата роля на органите на БКП в дейността на Държавна сигурност.

– Обадиха ли ви се някои от героите на книгата с някакъв коментар?

М.М.: На мен засега никой не ми се е обаждал.

М.Д.: Единствено Красимир Райдовски, чиято професионална биография не присъства в изследването, ми се обади да се похвали, че първи си е купил книгата ни от площад „Славейков“. Но искам да подчертая, че ние не сме търсили контакт с никого от героите на книгата в процеса на писане, защото преценихме, че няма да е обективно, ако не  се придържаме само към документите.

М.М.: Нямаше да е коректно – може да се вслушаме в един, пък да не чуем друг. Институционалните слухове в тази служба са били толкова много и толкова разнопосочни, че да пишеш изследване върху слухове би дало катастрофален резултат. Това, което сме описали, са професионалните биографии на тези хора по кадровите им дела. За нас беше важно да се разграничим от популярния в България тип литература по темата, който е на ръба на слуховете и митологията. Тази сензационност е чужда на нашата книга, опитвали сме се да се придържаме към изследователската коректност, дори и с риск да бъдем обявени за твърде консервативни.

– Казвате, че служебните характеристики са клиширани и безлични. Кое всъщност определя тези хора като привилегировани?

М.М.: Мария въведе основателно това разграничение между служебна атестация и партийна характеристика. Партийната характеристика не е формална. Но много по-важните документи са т.нар. спецпроверки, които са се правели при назначаването на служителя и съответно при възникнало съмнение в неговата лоялност. Особено драстични и показателни са спецпроверките от края на 40-те и началото на 50-те години на служителите, които вече са били назначени единствено на базата на своята автобиография, в която са описали участието си в съпротивата преди 9 септември 1944 г. и в установяването на „народната власт“. Проучванията се концентрират върху всеки факт и съмнителен детайл. Например, ако е имало провал или човекът е бил в затвора – какво е било поведението му. Събират се сведения от членовете на съответната партийна ядка или от неговите съпроцесници. От този тип документи излизат много интересни нюанси за миналото на конкретния служител. Трябва да се подчертае, че е възможно той да бъде проверяван нееднократно, докато се достигне до окончателното потвърждаване на неговата лоялност.

М.Д.: В много от случаите всъщност не става дума за поведението на самия офицер, а за произхода или дейността на негови роднини. Един от офицерите например е женен за попска дъщеря и това тежи в професионалния му път до 70-те години, докато накрая се развежда. Особено фатално е, когато се установяват близки, които са „засегнати от мероприятията на народната власт“ – привърженици на „фашизма“, хора с имоти, отнети при „национализацията“.

М.М.: Дори се шегувахме, че един от проблемите на офицерите от ДС е да има голяма рода. Защото особено при драстичните проверки от 50-те години все ще се намери някой роднина, който е бил жандармерист или  е избягал на Запад, и това може да промени целия му по-нататъшен професионален път. Но това не означава, че тези офицери са били репресирани, такъв прочит не би бил коректен. По-скоро отново е доказателство за ръководната роля на партията. Основната функция на тези проверки в крайна сметка е да докажат политическата и идеологическа лоялност, която е изведена като приоритетно изискване за работа в ДС.

М.Д.: А за да отговорим на въпроса за привилегиите, първото нещо, което заслужава внимание и се потвърждава от документите, е, че в ДС работят най-високо платените държавни служители. От момента на военизирането на ДС през 1951 г. нейните офицери получават между два и три пъти по-големи доходи от средната работна заплата в България през целия период до 1990 г. Казвам „доходи“, защото извън заплатата за длъжност, получават пари за военно звание, които са повече от парите за милиционерските звания – тоест един полковник в милицията взима много по-малко от полковника в ДС, отделно имат надбавки за работа с агентура, за оперативно-издирвателна дейност, за чужди езици, за „активен борец против фашизма и капитализма“ и като цяло на тази база се вдига и процентът за прослужено време. Навсякъде, където сме посочвали примери за заплащането на даден офицер, сме давали и средната работна заплата според Националния статистически институт за съответния период, за да е ясна съпоставката.

– Как е организирана структурата на „Държавна сигурност“ в периода след 1944 г.? Имало ли е данни за непосредствен инструктаж от КГБ и за задачите, които са получавали нашите разузнавачи?

М.Д.: Формално Държавна сигурност не е създадена от Комунистическата партия, доколкото са наследени вече съществуващи в Царство България структури. Но веднага след преврата на 9 септември 1944 г. един от приоритетите на новата власт е овладяването на тези служби за сигурност и цялостната подмяна на кадровия им състав на централно и местно равнище. Комунистическата Държавна сигурност на практика „се ражда“ през 1947 г. с превръщането на отдел „Държавна сигурност“ в дирекция към МВР. Оттам насетне до средата на 50-те и дори до началото на 60-те години системата е подлагана на непрекъснати реорганизации, които най-вече засягат нейните структури за вътрешна сигурност и безспорно се извършват, като се следва съветският модел на КГБ.

М.М.: Що се отнася до комунистическото разузнаване, първоначално Трети отдел на ДС, после Първо управление (а от края на 60-те години Първо главно управление), то също се създава с организационната и административна подкрепа на СССР и затова още от началото има пълно синхронизиране на дейността на българското и съветското разузнаване. От всички кадрови справки, пък и от по-коректните книги на разузнавачите от първото поколение изрично се отбелязва, че това са хора без специална подготовка, които дори не знаят чужди езици. В това отношение българското разузнаване е много различно от съветското през 20-те и 30-те години, което работи с едни добре подготвени хора, космополити, бих казал. Българите, които влизат в разузнавателните органи в края на 40-те и началото на 50-те години имат някаква военна подготовка, участвали са в съпротивата, членове са на Комунистическата партия отпреди 1944 г., но тяхната квалификация – изучаване на елементарни правила на конспирация, на езици и т.н., започва едва след назначаването им. Единици са тези, които са успели да се справят относително добре. Съгласно документите такива са например Райко Николов и Димо Станков, които, изпратени в чужбина, сравнително бързо научават съответния език –френски и английски, и действително осъществяват реални вербовки. В кадровите дела дори проличава определен вид сблъсък между Центъра и разузнавача на място, тъй като разузнавачът на място е склонен да предложи, така да се каже, по-творчески подход, докато Центърът стриктно спазва безкрайните бюрократични правила, които повече пречат, отколкото да подпомагат дейността. Дори и в по-късния период, когато вече има хора със съответната конспиративна подготовка и познания по чужди езици, продължава ясно да личи как професионализмът е ограничаван от бюрократичната машина и особено от изискванията за лоялност и опасенията от провал. Изобщо бюрократизмът е бил приоритетният елемент за сметка на внасянето на някакво „творчество“ в разузнавателната дейност.

М.Д.: Следва да се подчертае и че незнанието на езици предопределя основната работа на разузнаването да се съсредоточи върху т.нар. вражеска емиграция, тоест българските шпиони не разузнават държавата домакин, в която са изпратени, а други българи, живеещи на нейна територия.

М.М.: Показателен в този контекст е случаят с Владимир Тодоров, последния началник на разузнаването по времето на комунизма. През 50-те години той работи в провинциални структури на МВР по направлението за борба с т.нар. „политически бандитизъм“ – зад този евфемизъм се крие борбата с горянските чети. И е описано изрично активното му лично участие в залавянето и ликвидирането на такива „бандитски групи“. От времето, когато става заместник-началник на Първо главно управление, датират и най-тежките нарушения на правата на човека, извършени от българското разузнаване по времето на Студената война, по-конкретно това са убийството на Георги Марков, отвличането на Борис Арсов, атентатът срещу Владимир Костов. Искам да кажа, че навиците, придобити по време на „борбата с политическия бандитизъм“ в регионалните структури на МВР, след това успешно се прилагат на практика и в дейността на разузнаването извън България – при осъществяването на „острите мероприятия“ срещу „вражески емигранти“.

И още един важен детайл, когато става дума за разузнавачи. Обратният пример на Райко Николов и Димо Станков, за които стана дума, е Кирил Масленков, който е от същото поколение разузнавачи. Изпратен в българското търговско представителство в ГФР, без да владее немски език и да има каквато и да било подготовка по търговска линия, той също работи по българската емиграция. Тъй като по това време нямаме дипломатически отношения с ГФР, не ползва и дипломатическо прикритие. След провал е задържан от западногерманската полиция, една година прекарва в следствието и го осъждат на две години и половина затвор. Излежава присъдата си в Германия и се завръща в България като герой – това, че е заловен и осъден като „шпионин“, вече се превръща в актив. Назначен е за началник на отдел „Кадри“ на цялото вътрешно министерство по времето на Димитър Стоянов и остава такъв до падането на комунизма.

От тези примери се вижда, че едни разузнавачи, на които липсва подготовка, включително езикова, и са се провалили, имат предимство в кариерното развитие спрямо други, които са по-добре подготвени, но  са постигнали някакви реални резултати в дейността си.

– Шпионирало ли е съветското разузнаване нашите разузнавачи? Изобщо как са спускани задачите за по-мащабните мероприятия?

М.М.: Разбира се, че е имало съветски съветници в МВР, които са координирали цялостното взаимодействие между отделните структури. Освен това са се провеждали непрекъснати консултации между разузнаванията на двете държави, а и на другите членки на Източния блок. Отделно направленията, които са приоритетни за съветското разузнаване, стават приоритетни и за българското. Това си личи особено през 80-те години в научно-техническото разузнаване. Така че координацията е била много тясна. В спомените си Олег Калугин отбелязва, че българите са били използвани като „продължение“ на руснаците в някои конкретни области. От документи става ясно, че когато се стигне до „по-тънки“ моменти, например до подставяне на български разузнавачи, операциите започват да се контролират от руснаците. Но не мисля, че такива случаи са много. Обменът на информация обаче е постоянен. Има една справка на отдел „Активни мероприятия“ през 80-те години, която Мария намери, за дейността на отдела по операция „Инфекция“, чиято цел е да уличи САЩ в създаването на вируса на СПИН. Операцията е разработена от руснаците, а българите се включват в дезинформационната кампания, съобразно силите и възможностите, с които разполагат. Това активно мероприятие е много показателно за симбиозата между разузнаванията на социалистическите страни. Но очакванията, че руснаците са имали собствена голяма агентура вътре в България, работеща независимо от българските служби, за мен е крайно съмнително. Разбира се, за окончателно мнение е необходимо да се отворят съветските архиви, защото съм попадал на такива справки в архива на Митрохин, но става дума по-скоро за изключения. В крайна сметка такъв подход би означавал липса на всякакво доверие към братската партия…

– – Вие цитирате също така и какво е казал Маркус Волф за българските разузнавачи…

М.М.: Цитираме го, защото нашите бивши разузнавачи много обичат да се позовават на него като на човека, който ги е похвалил за професионализма им. Но аз никъде не срещнах подобно нещо в мемоарите на Маркус Волф, нито в текстове на други чужди автори. Всъщност бившите ни разузнавачи обичат да преразказват негови думи, без обаче да посочват някакъв проверим източник.  Книгата на Маркус Волф е издадена включително и на български език. Преровил съм българското и английското ѝ издание – никъде не открих похвали за българското разузнаване. Напротив – Волф споменава с ирония, че българските разузнавачи са се прочули с изпълнението на „мокри поръчки“. Дори е разказал един конкретен случай, но фразеологията му е толкова цинична, че избягвам да го цитирам в цялата му цветистост. Олег Калугин като  „разкаял се шпионин“ може и да не предизвиква пълно доверие, но той много подробно обяснява цялата операция по убийството на Георги Марков и участието на съветските служби. Разказва и как е обикалял българските курорти, без да споменава нищо за качествата на българските служби. Чел съм много внимателно и архива на Митрохин – българското разузнаване не присъства в тях за разлика от чешкото и източногерманското например. За българските служби в архива на Митрохин се съобщава на две-три места във връзка с някакви детайли. Трудно е да се допусне, че ако е имало българско участие в сериозни операции, това нямаше да е записано от Митрохин.

Бившите офицери от ДС много обичат да цитират и данни за успехите на научно-техническото разузнаване. Запазени са едни справки от 80-те години, в които се посочва, че българското научно-техническо разузнаване е спестило на икономиката еди-колко си милиона лева. Никъде обаче не става ясно на каква база са правени тези изчисления и  за мен остава гигантска загадка как точно са спестени тези милиони. Не отричам, че те сигурно са успели да придобият някакви технологични тайни от Запада, но проблемът е, че впоследствие тези „разкрития“ много трудно си проправят път към реалната икономика. Просто икономическата система на социалистическия лагер не може да комерсиализира едно подобно производство. А иначе – разпространяват се какви ли не легенди. Например, как са откраднали формулата на „Веро“, като топнали една носна кърпичка в препарата и после установили химическата формула. Доста комично ми се струва това. Не е ли било по-лесно просто да си купят едно шише „Веро“ и да го донесат в София?

М.Д.: Като говорим за провали и професионализъм в работата на ДС, има разлика между разузнаването и контраразузнавателните структури. Но бих направила уговорката, че по-точно ще е вместо професионализъм да се употреби „резултати в работата“, защото откритата репресия от днешна гледна точка не може да бъде наречена „професионализъм“. Ликвидирането на политическата опозиция след 9 септември 1944 г., на „враговете с партиен билет“, на горянското движение, разкриването на заговора срещу Тодор Живков – това са факти, които показват, че органите за вътрешна сигурност в България по време на комунизма функционират. Докато провалът на разузнавачи в чужбина е много по-вероятен, на българска територия е почти недопустимо службите да претърпят неуспех. Попадали сме, разбира се, на архивни материали, които документират и такива провали – например при контраразузнавателното обезпечаване на чужди дипломатически мисии, но подобни случаи най-често са замазвани, без да предизвикат скандал. Другата характеристика, която различава Държавна сигурност от службите на другите социалистически държави, е, че през 80-те години нейният щат и влияние силно се разрастват и тя е натоварена отново с провеждането на мащабни открити репресии, каквито няма никъде другаде по време на перестройката. Говоря за т.нар. възродителен процес, в който участват служители на всички управления на ДС, не само на Шесто управление, наред с поделенията на Народната милиция.

М.М.: „Възродителният процес“ е много добро доказателство за това, че Държавна сигурност като система има изключително силни репресивни инстинкти, които всъщност са част от нейния институционален етос. Липсата на подготовка на нейните служители не означава, че системата не е репресивна. Тъкмо напротив –така тя е по-безогледна и непредвидима. Съответно отделният човек не знае как да се предпази.

– След като бяха осветени хората с принадлежност към ДС в много институции, какво се видя? Продължават ли да бъдат привилегировани те в новите времена?

М.Д.: Част от тях имаха по-добри стартови позиции в началото на прехода. Тези, които останаха да работят в службите, попречиха на тяхното реформиране. Така новите служби станаха носители на същата антимеритократична институционална култура на ДС, което им позволи да бъдат в услуга на едни или други политически и икономически кръгове. Както личи от различни архивни документи от 1990-1991 г., включително и около първите избори за Велико народно събрание, тези служби използват старата агентура на ДС и същите методи на работа по отношение на политическите опоненти на преименуваната БКП, които са използвани в периода след 1944 г., тоест компрометиране на политическия противник, внедряване на агентура около лидерите на новосъздадените партии и т.н. От друга страна, твърде закъснялото отваряне на архивите на ДС предпази от осветяване връзките между бивши водещи офицери и тяхната агентура, продължила да работи в различни сфери от обществено-икономическия живот.

М.М.: Ние се заиграваме с термина „експерти“. След 1990 г. от премахването на партийния контрол печелят т.нар. експерти – това са кадрите от по-ниските ръководни нива в държавната администрация и държавните фирми под партийната шапка. Тези хора вече могат да дарят лоялността си на когото си искат. Не изключвам, че някои от тях стават лоялни към държавата и новите ѝ институции, но повечето от тях започват да работят за собствения си интерес. Отделен е въпросът с клановете, наследени от комунистическо време. От кадровите дела ясно личи, че служителите на ДС са обвързани по родствен признак. Семействеността и „връзкарството“ са основните фактори, които имат значение при назначаването в ДС, а това води до появата на т.нар. кланове (или кръгове), които имат тенденцията да се възпроизвеждат. Впоследствие тази силно развита култура на непотизъм, присъща на ДС, се разпространява в нови сфери и според нас е един от големите проблеми на българския преход.

 

Категории Политика

Автор: Рени Нешкова

Рени Нешкова

1 коментар към “Силата на ДС е била в произвола”

  1. Дългите лапи на ДС и до ден-днешен са напълно осезаеми, а дали се казват по един или друг начин – няма значение. Пречиха и на мен, и на брат ми – и при ученето, и при намирането на работа, но за лош техен късмет, просто нямаше как да ни отрежат. Много комунистически дечица имаше, но ако получиш две двойки на приемния изпит за Английската гимназия, например – няма как да стане, чедото Николайчо Бонков си остана извън училището, жалко, че баща му беше първи секретар на Партията в Разлог. Е, в Университета вероятно е пробил, тогава такива като него си влизаха безпроблемно и без приемни изпити навсякъде. Сега стана ли по-ясно какви псевдолюде, и мнозина – добре пребоядисани, ни управляват? Ще рече някой – ама те може да са се поизучили и да не са точно като дядовците си от 1944 г. Ние нали си знаем – кръвта вода не става, а и руснаците казват: "Когда человек глуп, то это надолго".

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *