Стратегии

Венцислав Върбанов е бивш министър на земеделието и горите в кабинета „Костов“. Бил е депутат от Синята коалиция. От 2014 е председател на Асоциацията на земеделските производители в България (АЗПБ), има семеен бизнес.

 

– Г-н Върбанов, поне по един въпрос у нас има консенсус – селското стопанство е може би един от малкото отрасли на нашата икономика, където можем да бъдем конкурентни на световно ниво, както сме били. Но все още не сме. Къде сбъркахме през годините на прехода?

– Това е много голяма тема. Няма да ни стигне времето, за да направим анализ къде сме сбъркали през всичките тези години, за да разберем какво е направено, кой го е направил, защо го е направил. При започването на т.нар. реформи в началото на прехода нямаше стратегия къде искаме да стигнем. Имаше само политически декларации. Според мен начинът, по който стартира процесът на разграждане на структурите на стария режим, беше сбъркан. Дали това беше предварително замислено или просто се гонеше ефектът да се отклони общественото внимание и да не се видят други, много по-сериозни неща, като например да не се потърси отговорност за външния дълг, да не се задава въпросът какво стана с нашите пари, които бяха изнесени чрез външнотърговските дружества. И всичко се завъртя около това – кой какво ще вземе без пари от ТКЗС-то. Хората, които живееха в градовете и нямаха никакво отношение към тези структури, си получиха дяловото участие под формата на животни, които веднага бяха препродадени, унищожени и т.н. Не ми се говори сега за целия провал.

– Но той очевидно е преди всичко политически провал, липса на стратегия, както казвате…

– Той е провал на всички, които печелеха изборите с големи обещания, че ще се правят реформи, че ще се възстановява земята. Според мен един от най-големите проблеми беше липсата на приемственост. Ако се прочетат политическите програми абсолютно на всички политически партии и организации, които са се явявали на избори, да не говорим за онези, които са ги печелили – всички са слагали земеделието като приоритетен сектор, след което всичко е оставало само на книга, само едни гръмки декларации и нищо повече. Земеделието не беше реално приоритетен сектор, защото, първо, не се водеше последователна политика и, второ, той не можеше да се подчертае като приоритетен, защото ги нямаше финансовите инструменти.

За финансови инструменти можем да говорим едва след 1997 г., когато създадохме Държавен фонд „Земеделие“. Това бяха първите опити, когато към сектора беше насочен някакъв финансов ресурс и който даде някакъв ефект. И след това стартира програмата „Сапард“ и всички останали финансови инструменти, свързани с присъединяването ни към Европейския съюз.

– Финансовите инструменти са налице, но има ли днес национална стратегия къде искаме да стигнем в областта на селското стопанство?

– То вече стратегия има, особено през този втори програмен период, приоритетите вече са подредени. Друг е въпросът, че тези приоритети, така подредени, са истинските приоритети, но те работят в една среда, в която ще е много трудно да дадат бърз ефект. Макар че ако трябва да  сме честни, има някакъв ефект, има някаква ориентация, има и някаква надежда, насочена към животновъдството, към зеленчукопроизводство, към производство на плодове… Но примерно за производството на плодове е необходима една много развита инфраструктура по отношение на съхранението на тази продукция.

Защото за разлика от зърното плодовете и зеленчуците не могат да бъда съхранявани дълго, ако няма специални хранилища. А такива няма. Имаше такъв проект от 1992-1993г., който действаше до 2001 г. и след това беше прекратен. Това беше немски проект със съдействие на немското правителство – министерство на икономиката, България безвъзмездно беше получила подкрепа. За съжаление в този период от 1997 до 2001 г. успяхме да развием само два такива проекта. И ето сега, когато има финансов инструмент, с който се стимулира производството на плодове и зеленчуци, производителите нямат инфраструктура, която може да поеме това производство.

Миналата година беше благоприятна, в смисъл, че каквото беше произведено, намери своя пазар. Но сега, както има едни големи очаквания за производство на зеленчуци, ако пазарът не успее да поеме това производство, мисля, че ще се създаде голям проблем. Защото фермерите ще останат с нереализирана продукция и ще претърпят много по-големи загуби, отколкото ако се занимават с нещо по-различно.  При отделните групи животни при животновъдството сме под санитарния минимум. Над 90 % от консумираното телешко месо е вносно, над 80 % от свинското месо е вносно, което само по себе си показва, че нещо сме сбъркали с времето.

– А как стои въпросът със зърнопроизводството?

– Зърнопроизводството е в основата на развитието на сектора. В момента доста се спекулира с въпроса, че много им било дадено на зърнопроизводителите и това много им било помогнало. Трябва да е ясно, че зърнопроизводството наистина се разви, но главно благодарение на натрупването на няколко обективни условия. На първо място през 2000 г. приключи процесът за възстановяването на земеделските земи. Възстановихме собствеността върху земеделските земи на собствениците и техните наследници, като в голямата си част тези хора нямаха никакво отношение към земите си. Те живееха в градовете, а голяма част от тях дори не осъзнаха какво им се възстановява, каква стойност има.

Спомняме си как по онова време голяма част от земята пустееше, защото нямаше кой да се занимава със земеделие и към онзи момент това изглеждаше неперспективно. След това дойде програма „Сапард“ и първите проекти бяха за машини. Спомням си, че през 2001 г. търсехме желаещи да им помогнем за проекти. Имаше типови проекти за машини и искахме само да се тръгне, да стартира програмата.

Но все пак това много бързо се възприе от земеделските производители. И хората видяха една голяма възможност – от една страна, имаше земя, от друга – бърз достъп до съвременни модерни земеделски машини, също така – конюнктурата на пазара. Имаше няколко последователни години, когато в различни точки на света имаше проблеми – природни бедствия, войни и т.н., което доведе до високи цени на зърното. И всички тръгнаха по най-малкото съпротивление, тоест започнаха да се занимават само със зърнопроизводство. Тогава ако имаше някаква политика да даде някаква надежда, да насърчи, да насочи някакъв ресурс, защото имаше такива възможности, сега резултатът щеше да е различен. Най-малкото по посока на животновъдството. Но това не беше направено.

– Какво мислите за биологичното земеделие в България? Имаме ли шанс да станем конкурентни производители при всички природни дадености на земята ни?

– България има голям потенциал за развитие на биологично земеделие. Самите земеделски производители разбраха, че хитруването не им помага и станаха стриктни при производството на биопродукти. В България има уникални биопродукти във всяко едно отношение – имаме вече цели такива фамилии, животновъди и фермери, които се занимават с това производство. Още повече че при всичките си негативи периодът на пустеещите земи, за който говорим, има и един голям позитив – просто нашата природа и нашите почви са чисти, защото не бяха третирани. И това голямо предимство е база да се насърчава неслучайно биопроизводството. И тук вече става въпрос за реална политика на насърчаване, но с финансовите инструменти, които има по програмата за тези отрасли.

– Влизат ли диворастящите билки, гъби, диви плодове, с които толкова се хвалим, в сектора за биопроизводство?

– Всичко влиза. Самият факт, че има много проекти за биопроизводство, има много кандидати, които в момента са „в преход“ и очакват лицензиране от международните сертифициращи компании. Показателно е и че има голям интерес от страна на фермерите.

Българските фермери извървяха един много дълъг и труден път и искам да кажа, че се оказаха много устойчиви. Все пак постигнахме за сравнително кратък период резултати, които на други страни са им трябвали много повече години, за да го постигнат. Което показва, че имаме много будни хора, а нивото на земеделие вече далеч не е това, което беше преди 15 или 20 години.

– Каква според вас ще е съдбата на Селскостопанска академия, която почти загива. Говореше се за някакъв закон, на какво ниво е той?

– Това е много болна тема. Не почти, Селскостопанска академия съвсем е загинала. И тук основен проблем също беше липсата на приемственост и на политическа воля да се направи реформа. В Селскостопанска академия 2000-2001 г. беше стартирана реформа, която за съжаление не беше продължена. Тя беше една развита структура, от чиято дейност имаше икономически ефект, което за голямо съжаление сега не може да се каже. Хората, колкото са останали там, са напълно демотивирани. Добрите специалисти се мъчиха известно време и после напуснаха.

Доколкото ми е известно, има някаква група в министерството, където се мисли  за закон, но не съм запознат докъде е стигнал. Има декларация от политическото ръководство на МЗХ, че неправителствените организации, бизнесът трябва да търсят варианти това, което може да бъде спасено, да се спаси, и да бъде пренастроено така, че да бъде с някакъв обществено-политически резултат.

Напълно подкрепям становището, че повече така не може да се преливат пари напразно. Реформата закъсня много и ако беше направена навреме, да, щеше да има съпротива, щеше да бъде болезнена, но в крайна сметка нямаше да се стигне дотук. Това, че на пазара примерно почти няма български семена от царевица – не искам да се ангажирам с проценти, но е много показателно.

Но очевидно има силна преориентация на българските фермери, тютюнопроизводители, производители на пшеница и т.н. По същия начин стоят нещата с животновъдството, зеленчукопроизводството, овощарството и т.н. И в един момент възниква въпросът – ами тогава за какво да поддържаме тези институции, защо да продължаваме да поддържаме някаква селекция. Самият факт, че през всичките тези години никой не се нае да поеме политическата отговорност за една реформа, показва, че проблемът със ССА е много сериозен и никой не е искал да понесе негативите от решаването на проблема.

– Не е ли възможно политиците, неправителственият сектор, бизнесът да седнат и да се разберат по няколко ясни приоритета, да се постигне национално съгласие за този изключително важен сектор и да се получи тази приемственост най-сетне?

– Ние очакваме, че това, което беше планирано от ръководството на министерството и от министър Танева, че реформата ще бъде съгласувана, че ще бъде взето предвид и нашето мнение, ще стане.

Може би тук трябва да се преразпредели отговорност – да се търси някакъв политически консенсус, което не го виждам точно как ще стане при тази ситуация, но парламентарно представените партии трябва да дадат своята подкрепа за реформата. Има голямо говорене по въпроса кой крив, кой прав, кой какво е направил, но това не може да продължи повече по този начин.

– А не може ли вие, като неправителствени организации, бизнесмени, да се съберете и да решите накъде да се върви?

– Една държава е държава тогава, когато има ред и се спазват законите. Аз не приемам извън нея всеки да се събира и да дава акъл кое как да става. Да, ние имаме позиция по ред въпроси, искаме да бъдем чути, но, съгласете се, не може да се събираме неправителствените организации и да си правим програми и стратегии. Това звучи несериозно. За съжаление имам много колеги, които си мислят, че по този начин могат да се решават нещата. Но те никога не могат да се случат така. Има си начин, по който се води диалог с управляващите, и когато нещо не е разбрано или имаме различна позиция, също има начин как да изразим тази позиция.

Не отричам и натиск в рамките, които ни дава законът, но в случая – особено проблемът Селскостопанска академия, не може да се решава по този начин. Тук трябва много да се мисли. И след като всички, независимо от политическите пристрастия, независимо на каква позиция са, дори един обикновен човек, който се занимава със земеделие, той също ще ви каже, че тази структура ССА не може да продължава по този начин. Давам си сметка колко е болезнено, защото ще се наложат съкращения, а това са човешки съдби. Но трябва да се намери изход от тази агония, защото, искаме или не искаме, то ще се случи.

– Като министър вие сте били и от двете страни на барикадата, така да се каже, и виждате нещата от повече ъгли.

– Да, понеже съм бил и от двете страни, съм много внимателен. Защото отстрани е много лесно да се говори, защото нещата изглеждат елементарни, а в същото време не е точно така. И пак ще кажа, че проблемът опира до политическата воля, защото знам колко трудно минават тежките решения. Затова трябва да има и санкцията на парламента.  

Категории Стратегии