14 декември 26 години по-късно

„Всеки век си има своето средновековие“ Йежи Лец

14 декември 26 години по-късно

Или как „Гневът на мравките“ у нас угоява мравоядите. Репортаж, писан с конституционна примка на шията.

Тогава на 14 декември 1989 г., разбира се, че бях на площад „Народно събрание“. Вече знаех, че българските студенти бяха обявили как ще направят жива верига пред българския парламент, с искането да бъде отменен чл. 1 от Живковската конституция, който узаконяваше, че Българската комунистическа партия има ръководна роля в българското общество. Конституция одобрена на национален референдум от над 90% от правоспособните гласоподаватели в Народна Република България.

За постигането на този резултат комунистическата власт у нас беше мобилизирала всички възможни кадри. Сред тях беше и нашият комшия – тогава вече известен столичен адвокат – Йордан Соколов. Няма да забравя как той позвъни в дома ни, за да агитира баща ми, колко е важно да се гласува за новата конституция. Баща ми не бе лицемер и му отговори, учтиво естествено, че той като низвергнат писател и наказан партиен член, няма самочувствието да подкрепи този основополагащ документ.

Татко така и не отиде да гласува за Живковската конституция. Като възпитаник на Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, до края на живота си той смяташе, че референдума за република или монархия е противозаконен, тъй като е проведен по време на окупацията на Съветската армия в българските земи. До края на живота си той остана привърженик на възстановяването на Търновската конституция. Това не му попречи да възнегодува срещу безпрецедентната намеса на Симеон Сакскобурготски в българския политически живот. Така и не прие бутафорното ашладисване на цар – министър-председател.

„Сънувах, че съм назначен министър-председател. Защо съм толкоз понижен? Нима съм лош писател?“

Но тогава на 14 декември 1989 г. Йордан Соколов вече беше юридически съветник на СДС, а аз стоях на пл. „Народно събрание“ и колкото да ми се искаше да се хвана ръка за ръка с българските студенти, си припомнях, че вече бях завършил, та реших просто да съм до тях. Те бяха по-млади, усмихнати, в началото редицата им беше рехава, после се сгъсти, дори цялата обиколка на парламента не им стигна, подредиха се на два, три ката, като тежко сватбарско хоро…

Неусетно стана чудото. Площадът се изпълни с хора. Избухна гневът на мравките. Да сред хората със сигурност имаше и такива, които вещи юристи и агитпропи бяха провождали преди 18 години да пуснат в урните своя глас за Живковската конституция с нейния член 1. Но никой не можа да спре народното негодувание. Напразно Петко Симеонов упражняваше реториката си.

И днес, ако ме питат, трябваше ли да се окървави нежната ни революция, бих се възпротивил. Намирам, че единственото оправдано кръвопроливане е, когато проливаш собствената си кръв като кръводарител.

Тогава номенклатурата излезе с процедурна хватка. В пленарната зала представител на по-малкия коалиционен партньор от казионния БЗНС припомни, че според Живковската конституция, народните представители не могат да гласуват промени в конституцията преди да е изминал месец след внасянето им. Член първи не отпадна. Петър Младенов реши, че:  „най-добре е танковете да дойдат“… и той самият отпадна от историческата сцена. Този епизод го дължим на Евгени Михайлов.

Днес пак ни излизат с процедурни номера. Днес д-р Петър Москов, като много малък коалиционен партньор на премиера – който  от своя страна е бивш бодигард на Тодор Живков – твърди, че ще остане министър, за да бил довършил реформи…

Петър Москов може да остане министър на Бойко Борисов, за да продължи да губи басове от него, щом така му харесва. Ала друг Москов, негов предтеча ще остане в политическата история на Родината. Не защото е губил басове, а заради драматичната си съдба.

Днес всяка вечер пред Съдебната палата, която комунистите отнеха от Темида и по ирония на съдбата, тъкмо майката на Петър Москов – по  мое мнение един много достоен министър на културата – г-жа Емма Москова, върна на правосъдието, та пред Съдебната палата, магистрати, юристи, несъгласни граждани се събират да протестират срещу най-перверзното удоволствие на мафията и олигархията. Мърсуването с Темида.

Та кой ли не посегна връз правосъдието ни? То не бяха богаташи! То не бяха политици…

За да стигнем и до православния клир. Да влязат с нахлупените си калимявки поповете в съдебна зала, забравили съвета на Христа: „Божието Богу, кесаревото на кесаря!“

Да се готви главният мюфтия, да въведе петъчната молитва на българските мюсюлмани пред стъпалата на Съдебната палата.

Преди 26 години бунтът на масите изпълни площад „Народно събрание“. Там под темелите на сградата на парламента имало турско гробище. Тогава беше бунтът на масите. Днес несъгласието на индивидите събира скромната бройка на протестиращите. Това ли са единствените български граждани, които не са изгубили чувството си за себеуважение?

 

Категории Политика

Автор: Кин Стоянов

Кин Стоянов е журналист, писател и общественик, звършил специалност Философия в СУ "Св. Климент Охридски".. До 1992 г. се занимава основно с журналистика. Автор на книгите: „Камъчета за късмет“,„Ориентиране в обстановката“,„Гражданинът щастливец“ и други.През 1995-97 г. е главен редактор на издателство „Отечество“ и съюзен секретар на Съюза на българските фондации и сдружения. От края на1992 г. до 1995 г., както и от 1997 г.до 2005 г. е изпълнителен директор на Националния дарителски фонд„13 века България“. Дълги години работи като журналист.Сътрудник на в. „Стършел“;редактор в сп. „Смяна“; заместник-главен редактор на сп. „Български журналист“ и заместник-главен редактор на в. „Демокрация“.Основател и главен редактор на в. „Щастливец“, който списва заедно с покойния си баща Радой Ралин и Борис Димовски. Работил е в Българското национално радио в тандем с колегата си Емил Янев.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *