8. Гарабед Минасян: научните основи на мизерията

Видеоформат „Инфохолиците в действие“:

8. Гарабед Минасян: научните основи на мизерията

Защо сме бедни и обречени ли сме да бъдем последни по доходи в ЕС?

Видеофайлът на интервюто с проф.Минасян – ТУК

Гарабед Ардашес Минасян е професор, доктор на икономическите науки. Работил е в Икономическия институт на БАН  и е бил негов директор. През 1997-2000 г. е икономически съветник на Президента на Република България. Бил е ръководител на Научната комисия по икономически науки и член на Президиума на ВАК. Два мандата член на УС на БНБ.

Студия Трансмедия: В днешното издание на „Инфохолиците в действие“ ни гостува един много важен за нас, а и за обществото човек – Гарабед Минасян. Добре дошли, влизаме директно на твоята територия: ще се опитаме да изследваме научните основи на мизерията, а там ще влезем с въпроса защо сме бедни и обречени ли сме да бъдем последни по доходи в ЕС? Всъщност темата тръгва от това, че всеки момент се очаква да бъде представен проектобюджета на страната за 2016 година, в който би трябвало да се огледаме като моментно състояние.

Гарабед Минасян: Научните основи на мизерията, много добре е казано, а може би трябва да добавим и човешки основи на мизерията. Въобще един от най-важните въпроси, в който се кръстосва всичко в нашия живот  е защо сме бедни. Когато поставяме този въпрос, разбира се не трябва да се сравняваме с Африка и с други крайно изостанали региони, а трябва да се сравняваме преди всичко с нашето семейство – Европейския съюз. И в това отношение статистиката е безжалостна – по брутен вътрешен продукт на глава от населението ние сме на последна позиция и то твърдо, пред нас е и Румъния. Преди няколко години имахме самочувствието на хора, които изпреварваме поне тях…

С. Т.:…самочувствието на предпоследния…

Г. М.: …а сега сме здраво закотвени на последно място. И целият въпрос е защо е така. А много по-важният въпрос е докога ще бъде така, дали сме обречени да бъдем вечно опашкарите на ЕС. Мой приятел казваше, че нашата страна е или на първо, или на последно място – на първо винаги от лошата страна, или сме първи по някакъв лош показател, или сме последни по добрите. Въпросът защо сме бедни или основите на самата бедност – кои са те, какви са те и как могат да бъдат преодолени, трябва да бъде зададен от всеки един член на нашето общество, от всеки един българин.

С. Т.: Той се задава, но отговор не идва.

Г. М.: Работата е там, естеството на българина е такова, че не иска да го получава, не слуша много какво му се приказва – „той ще ми каже!“. Важното е всеки един от нас да си зададе този въпрос и сам да си отговори, да намери за себе си причините, поради които нашето общество е бедно. Където и да излезем из Европа виждаме, че това, което се изразходва за преживяване е винаги повече, отколкото ту изразходваме. И едва тогава, ако всеки от нас съумее да си зададе въпроса и да си отговори на него, тогава ще съумеем да намерим пътищата за преодоляване на нашата бедност. В противен случай ме обречени на последното място, което разбира се би следвало да е много обидно за всички нас. Защо трябва да бъдем последни.

С. Т.: Е, тук периодично се явяват спасители, които в широка медийна среда обявяват най-различни рецепти за спасение, обявяват и срокове за спасението, но нищо не произлиза от това. И юпита се появиха, и представители на световни банки, на европейски финансови институции и нищо не последва.

Г. М.: Съвсем точно. Но те не са виновни, виновни сме ние, които им вярваме. Вярваме им безрезервно. Странното е, че българинът, който иначе е гостоприемен и щедър, когато кани на гости, много трудно и мъчително бърка в джоба си да извади десет стотинки. А без да се замисля изпраща във властта хора, които да определят неговата съдба и да бъркат в джоба му до дъно. Защо става така, защо ние със собствените си ръце и най-лекомислено избираме неподходящи хора, които да направляват нашите съдби.

С. Т.: Че ги и преизбираме, след като сме ги плюли през целия им мандат, това е мазохизъм.

Г. М.: Това си е специфика на нашето общество. Отиваме на избори, неосмисляйки този процес, а като на мач на Левски с ЦСКА т. е. аз съм си левскар и изобщо не ме интересуват цесекарите, те са чужди, трябва да ги погребем и само Левски, независимо, че през цялото време може Левски само да губи,другите пък казват ние сме цесекари и никакви левскари не са ни нужни. А всъщност историята е, че след мач човек ще се прибере в къщи, ще отвори хладилника, ще пие една ракия, ще се успокои и ще заспи, но в живота, когато избираш някой, който да борави с твоята съдба и който злоупотребява с това право и ти бърка в джоба, при това много сериозно и като се върнеш в къщи и отвориш хладилника, ще видиш, че е празен. Сложно ли е да се разбере? И продължаваме да позволяваме на нечестни хора да барникат из нашите джобове. Аз мисля, че една от най-сериозните причини за това е недостатъчното образование на нашето общество. Аз съм силно разочарован от образователния статус на хората.

С. Т.: Ето, бюджетът в това отношение е огледало, което отразява какво внимание отделят нашите политици на образованието, през бюджета се разбира цялостното отношение на политическия сектор към образованието на българина.

Г. М.: Да, казват си, абе те ще почакат, нали имаме по-важни работи сега. А кои са по-важните неща? Да напълнят гушите на тези, които сега са дошли във властта, защото ако не го направим, ще има вътрешни борби и дрязги. Всъщност политическите партии се проявяват като своеобразни фирми – единствената им цел е да се докопат до властта, за да се облагодетелстват от нея – както някоя фирма, която произвежда нещо и гледа да го продава и да измъкне колкото може повече пари от това, да има по-добър финансов резултат. Постоянно сме свидетели на това – как политическите партии, след като се докопат до властта, те облагодетелстват хората, които са им помогнали да се докопат до властта, всичките тези политически назначения на некадърни, некомпетентни хора, които единствено имат здрави лакти…

С. Т.: …и са достатъчно послушни…

Г. М.: Напълно послушни, да гледат господарите си в очите като кученца и да отгатват техните желания. И всичките тези хора са на служби и то не политически, политическите са отделен въпрос, говорим за служби, свързани с икономиката на страната, тези позиции се заемат от такива хора, които впоследствие отчитаме, че по една или друга причина не са си свършили добре работата. Същият случай беше с БНБ, предишният й управител Иван Искров беше партийна фигура, когато беше избран от листата на НДСВ и след това нека си припомним какви перипетии имаше при повторното му гласуване, когато различни комбинации се извършваха преди избирането, след избора имаше силни вълнения, докато отново се докопа до властта. Допускам, че това ново докопване до властта в банката е било с цел после да има затваряне на очи, когато се налага.11:16

С. Т.: В предишното издание на „Инфохолиците в действие“ гост беше друг представител на Философския клуб – инженерът проф. Димо Зафиров, който разви една много интересна теория за тефниката на форсайта – предвиждането и планирането в отделните отрасли и в държавността като цяло и прогнозирането на процесите. Според тази теория бъдещето може да се прогнозира в период от 15 – 20 години, че и повече, проф. Зафиров твърди, че това е възможно и в икономиката. Ние сме парени от планова икономика, но тук говорим за друго – не за планова икономика, а за планиране на икономиката, възможно ли е това да се случи и у нас – да прогледнем по траен начин, да имаме ясен възглед за развитието в перспектива от 15-20 години напред?

Г. М.: Когато говорим за планиране трябва да сме наясно, че планирането не е мръсна дума. Въпросът е обаче какво да се планира и как да се планира. И тук стигаме до различните равнища – какво може и какво трябва да планира държавата и какво не може и не бива да прави. Държавата не трябва да се меси пряко в дейността на хората, не трябва да се меси директно в икономическата сфера. Това, което трябва да прави държавата е да формира регулации, да определя рамките, в които едно или друго развитие е възможно допустимо, с оглед интересите на цялото общество, а не да се бърка в икономиката и да изземва икономически функции – това не е допустимо за една държава в пазарна икономика, тя трябва единствено да регулира процесите, а частния сектор е страната, която определя къде да върви икономиката, защо да върви натам, хората сме тези, които решаваме с какво да се занимаваме, да търсим перспективите, какво да инвестираме в тази си дейност и всички останали дейности, свързани с икономическия просперитет. А работата на държавата е да определя рамките, преди имаше такава теза: „Държавата – нощна стража“, защото тя трябва да се грижи за сигурността на хората и на обществото, да не допуска престъпления, да разкрива престъпления.

С. Т.: В този смисъл Държавният бюджет инструмент ли е за тласкане на икономиката, която в голямата си част е в частния сектор?

Г. М.: Бюджетът е много мощен инструмент на държавата за преразпределение на финансови ресурси.

С. Т.: В масовото съзнание бюджетът се възприема като разпределение на средства за издръжка на държавната администрация, на силите за сигурността, за войската, здравеопазването и т.н. в този порядък.

Г. М.: Това е извращение на разбирането на държавния бюджет и за съжаление това не е разбиране само на широките маси, но и на управленския елит, който възприема държавния бюджет като инструмент, с който да удовлетворяват повече вътрешни потребности, да си поиграят малко на пари. Доказателство за това са големите възможности, които нашата бюджетна процедура предоставя на управляващите, на правителството да оперират с държавни пари, без да са силно ограничени от контрола на Народното събрание и респективно на обществото. Има много закони – и в това отношение вероятно сме уникални в Европа, – които парламентът приема за себе си и след това въобще не ги спазва. Например това, което сега се сещам е, че преди две или три години, по времето, когато Дянков беше министър на финансите, тогава по негово предложение се прие закон за устройството на държавния бюджет, в който беше включено задължително императивно изискване дефицитът в държавния бюджет да не превишава два процента от брутния вътрешен продукт, а миналата година дефицитът беше по-висок от два процента, и тази година вероятно ще е по-висок. И какво от това? Нищо. Че било записано в закон, ами законите ние сме ги приели, ние ще си ги изменим, голяма работа. По същия начин Народното събрание и начинът, по който се предлага и се гласува държавният бюджет предоставя възможност на правителството да прехвърля несанкционирано пари от една позиция в друга позиция по собствено усмотрение. А всъщност тези неща трябва да бъдат санкционирани от Народното събрание, Народното събрание е институцията, която дава право на правителството да разполага с определени средства за определени цели. А тези цели, които Народното събрание явно или неявно вмъква при приемането на държавния бюджет, те са свързани директно и с управлението на икономиката, защото много е важно накъде ще бъдат насочени тези средства, каквото и да приказваме, винаги става въпрос за пари, където отиват парите, там се и стимулира определена част на икономиката.

С. Т.: Как би могъл бюджетът да даде простор, магистрала на чуждестранните инвестиции например, все пак това е пътят към развитието на икономиката, към ръст, към работни места?

Г. М.: Нека отново да повторя, че държавният бюджет е един много силен, много мощен инструмент за регулиране на икономическите процеси. Но той не е единствен. Ако остане всичко на държавния бюджет, той не може да изпълнява функциите си.

С. Т.: Все пак ние се фокусираме върху бюджет 2016, който всеки момент ще излезе като проект. Какво се очаква да се случи в този бюджет и какво би трябвало да се случи в него, според експертите от висок клас?

Г. М.: Аз не мисля, че може да се случи нещо кой знае какво, нещо революционно. Но да се върна на предишния въпрос – как могат да се стимулират чуждестранните инвестиции, защото инвестициите са в основата на икономиката, особено за икономика като нашата, с изостанала технологична база, която трябва да бъде стимулирана – това става единствено с инвестиции. И тук чуждестранните инвестиции играят много съществена роля, защото това не са просто пари, които идват в България, това са пари, които носят със себе си определено ноу-хау и определено по-високо равнище както на технологиите, така и на управлението и това съвсем не е безразлично. Въпросът е по какъв начин можем да стимулираме притока на чуждестранни инвестиции. Тук трябва да разграничим нещата. Едните са параметрични стимули, другите са институционални. Параметричните са свързани директно със ставки за данъчно облагане или пък облекчителни режими, създаване на благоприятни условия. Институционалните стимули засягат целия климат, който съществува в страната. Защото както практиката показва, тия параметрични стимули не са достатъчни. Например има редица арабски страни, които дават по 15 години данъчна ваканция – отиваш, инвестираш в тази страна и 15 години не плащаш никакви данъци. И въпреки това чуждестранните инвеститори не отиват там. Ние имаме най-ниските данъци в Европа – 10 процента корпоративен данък. И въпреки това инвестициите не идват у нас. Въпросът е защо не идват, каква е причината при тия 10 процента. Ако отидат в една Германия, там трябва да плащат 33 – 35 процента данък. И въпреки това чуждестранните инвеститори предпочитат да отидат в Германия, или във Франция, Великобритания. Въпросът е защо става така, каква е причината, какви са пречките у нас.

С. Т.: Изглежда корупцията и състоянието на съдебната система ги смущават най-много.

Г. М.: Ето, стигаме до същината на въпроса. Значи наред с всички тези параметрични стимули трябва да съществува институционална сигурност. Защото когато един инвеститор отива някъде, той отива с идеята да инвестира 10 или 20  милиона, но не за година или две, а с перспектива за 15 – 20 години, което означава, че за този период той трябва да има достатъчно голяма яснота по какъв начин ще се развива обществото у нас, дали нещо няма да се обърка и да тръгнат нещата с главата надолу и всичките тези пари, които той е инвестирал да пропаднат.

С. Т.: Да има предвидимост, да има правила на играта.

Г. М.: Точно така. И сигурност.

С. Т.: Това са основите, върху които по-нататък ще продължи нашият разговор в някои от следващите издания на „Инфохолиците в действие“. Защото е важно не само да констатираме какво не е добре, а най-важното е да кажем как могат да се оправят нещата. Благодаря за този разговор.

Виж видеофайла с интервюто с проф.Минасян

Категории Общество

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *