5. Мариела Нанкова: Не трябва да се потъпква автентичния характер на културното наследство!

Инфохолиците в действие:

5. Мариела Нанкова: Не трябва да се потъпква автентичния характер на културното наследство!

Видеофайлът на интервюто с доц. Нанкова – ТУК

Доц. д-р Мариела Нанкова е преподавател в УНИБИТ – София. Тя е известен експерт по проблемите на запазването, реставрацията и социализацията на културно-историческото наследство. Член е на Националния комитет на ИКОМОС-България. Студия Трансмедия разговаря с нея за актуалните и нерешени проблеми и предизвикателства на опазването на културните ценности в нашата страна. 

Студия Трансмедия: Добър ден, доцент Нанкова! Вие сте известен изследовател на проблемите на историческото наследство, член на Управителния съвет на ИКОМОС – България, а освен това – преподавател по тази проблематика в УНИБИТ. Студия Трансмедия се интересува от процесите, които текат в българската култура, особено, когато става въпрос за съхраняването на културното и природното наследство, неговата социализация и възможностите то да бъде използвано като фактор за икономически растеж и регионално развитие. Ще се радваме да си сътрудничим, нашата медия е отворена за вас в качеството ви на експерт – за публикация, мнения, интервюта. Затова искаме това наше сътрудничество да го започнем с днешното интервю, в рамките на което ще ви задам няколко въпроса.

Първият от тях е – как преценявате състоянието и перспективите пред културно-историческото наследство в България и какви са възможностите за неговата социализация – реални ли са, успешни ли са експериментите в тази посока?

Мариела Нанкова: Добър ден, благодаря за въпроса. Освен това съм и секретар на БНК на ИКОМОС и участвам във всички техни формати на дискусии с експерти и други организации. Във фокуса на моето внимание са не само  като изследовател, но и като ръководител на БНК на ИКОМОС стои въпроса за това как си кореспондира изключително богатото културно-историческо наследство на България с възможностите за неговата по-добра социализация. Различни са проблемите на различните културни ценности – по един начин ги разглеждат археолозите, по друг начин – архитектите. Това, което за мен е много ценно в последно време е, че самата общественост започва да се интересува. Истината е, че ако тръгнем от най-високата степен на признание, нашите паметници в листата на световното историческо наследство на ЮНЕСКО и стигнем до паметниците от национално и местно значение, за съжаление всички те имат проблеми. Голяма част от паметниците се рушат, а една голяма част от тях имат проблеми с консервацията и реставрацията. За съжаление в последните години имаме проблем и с т. нар. хипотетична реставрация и реконструкция, което, може би, в някои среди е и решение на проблемите на историческото наследство в Българи, но нашата позиция, съгласувана с ИКОМОС Интернашънъл с централа в Париж всъщност се разминава с подобен подход. Това е така, защото ние считаме, че не трябва да се потъпква автентичния характер на наследството и има други, съвременни начини да се съхрани наследството, то да се експонира и социализира, без да се нарушава автентичността му. И в този смисъл мисля, че основните проблеми са свързани, от една страна – с опазването и консервацията, а от друга – с начина, по който ние представяме това наследство, включително и за нуждите на културния туризъм. Мисля, че има начин да използваме международния опит в тази област, въпреки че сторонниците на едната и другата страна влязоха в много и дори емоционални и личностни сблъсъци. Аз мисля, че залогът тук е много голям – това е умението ни да съхраним по един устойчив начин наследството за бъдещето и тук личностните проблеми и сблъсъци трябва да отидат на заден план и да се търси консенсус – има ли България стратегия за опазване на своето наследство и за неговата социализация и експониране, така че да бъде и обект на културния туризъм (т.е. да бъде интересен за туристите) и в същото време да се поучим и от положителния, и от отрицателния опит в другите страни, за да избегнем проблемите в бъдеще.

СТ: В този смисъл, да кажете какво представлява ИКОМОС и оттук – чрез ИКОМОС да минем към нашата българска среда точно в този смисъл, който вие казахте – за стратегията, пътищата и възможностите за развитие. Ако може – поразширете тази тема за експертите и гражданското общество в тези процеси.     

МН: ИКОМОС всъщност означава Международен съвет на паметниците на културата и забележителните места. Той е създаден през 1964 г. и се явява експертна организация на ЮНЕСКО по смисъла на паметниците, които са класират към листата на ЮНЕСКО със световно значение. Експертизата на ИКОМОС се изразява в това, че изпраща мисии, които трябва да преценят един паметник да стане част от листата на ЮНЕСКО за световно наследство или не. Освен това ние се занимаваме и с проучването, опазването, реставрация, утилизацията и експонирането на културното наследство. В ИКОМОС работят така наречените международни научни комитети. Аз членувам в Международния научен комитет по културен туризъм и това е още една възможност на експертно ниво ние да сондираме нашите концепции, виждания и практика с международния опит. Бих казала и още нещо важно. Освен че се чества годишнината от създаването на ИКОМОС, през миналата година се отбеляза и годишнината от създаването на Венецианската харта, а също и Документа за охрана на автентичността, които документи третират точно темата, която се превърна в дискусионна по отношение на това, как точно да се съхрани и представи наследството, като се запази неговата автентичност. ИКОМОС продължава да работи на различни нива в различни мрежи. Освен това е в пряк контакт и с други неправителствени организации. Ние участвахме в процеса на организиране на Форум Културно наследство, който обхваща значително количество неправителствени организации, представители на академичната общност, отделни граждани – все хора, които имат и професионален, и обществен интерес към културното наследство и най-вече – тук е мястото и на експертните общности.  Това, което ми прави впечатление най вече е, е че по места се създават организации. Например в Несебър – вие знаете в последните години беше много дискусионно място – имаше и прецедент  част от населението да иска градът да бъде изключен от листата на световното наследство на ЮНЕСКО – това е изключение, както знаете, по принцип не се случва, даже аз не си спомням през последните години друг такъв прецедент. Имаше няколко мисии на ИКОМОС и след интензивна комуникация и сътрудничество с местните власти, неправителствените организации и населението промениха отношението си и в крайна сметка осъзнаха, че присъствието в листата на ЮНЕСКО носи дивиденти, а не е бреме, което тежи. В крайна сметка много се разширява кръга от партньори и някак излиза извън кръга на нашите академични занимания, чистата експертиза, техническия подход към проблема и все повече ролята на обществеността е важна и това е застъпено в много международни документи – особено такива на Съвета на Европа.

СТ: Това е и нашата насока в Студия Трансмедия – да насърчаваме такива сътрудничества, публично-частно партньорства и ролята на експертите и професионалистите. В този смисъл – какъв е ефектът от навлизането на бизнеса в туристическата индустрия и местните власти в тези процеси? Има ли опасност това навлизане да стане неуправляем процес при който частните икономически, лобисти и защо не – чисто личностни и егоистични интереси да надделеят над реалните нужди на хората и професионалната експертиза на онези, които истински разбират от тази проблематика – включително и в друг един аспект като опазването на природата – например протестите в Банско и дискусиите около „Натура 2000“, която се възприема като заплаха за бизнеса? По същия начин вие споменахте и за случая с Несебър заради някакви частни интереси там – какво мислите в този план?

МН: Бих разделила отговора на две части. На първо място е ролята на местните власти, която е изключително важна, включително и по тези европейски фондове и програми, които изключително много се лансират и са в центъра на интереса, тъй като са някакъв вариант на средства, които да влизат и за инвестиционни проекти. Всъщност местната власт се явява основен бенефициент и оттук тя би трябвало да има отношение към паметниците на културата и въобще към културно-историческото наследство. От друга страна, паметниците с местно значение също така пряко имат отношение към позицията и политиката на местната власт. Може би знаете, че има предложения за промени в Закона за културното наследство и там се предвижда в една от идеите е именно т. нар. „тричленки“ – комисии от трима души от местните власти да се разпореждат и да се произнасят по различните проекти, касаещи паметниците на културата или културните ценности, както е записано в Закона за културното наследство. Ние считаме, че отиването във всяка една крайност е вредно. От една страна, действително НИМКН е един институт, който през годините беше много осакатяван откъм структурното му и експертно начало. Действително, в този институт има много неща, които трябва да бъдат променени, но все пак експертното начало по някакъв начин се асоциира именно на централно ниво. Ако ние всичко децентрализираме, без съответната експертиза, има опасност, тъй като в Закона се въвежда т. нар. „мълчаливо съгласие“, да минат неща, които да влошат още повече състоянието на културните ценности и на нашето културно наследство като цяло и да се лансират още по-скъпи проекти от тези които се реализираха и те да бъдат пагубни като последствия върху културното наследство. Какво имам в предвид. Ако ние на преден план продължаваме да подчертаваме само атракцията, комерсиалното, това, което продава, в такъв случай и публично-частните партньорства могат да се изродят в степен, при която наследството да бъдат третирани по един неустойчив начин – тук, сега да се  реализира печалба без да се държи сметка какво ще се случи в по-дългосрочен план. Нямаме много положителни примери за публично-частно партньорство – да не говорим за концесиониране и  т. н. за съжаление. Бих могла да кажа, че бизнесът не е така активен в комуникациите с научната и експертна общност. При местните власти има известна промяна, може би и под натиска на неправителствените организации по места, те започнаха да търсят контакти, макар и не винаги достатъчно ефективно и не можем да кажем, че там нещата нямат напредък. Докато бизнесът действа по малко по-различен начин. Естествено, в пазарната икономика, която е по български провеждана – България е малка страна, има и лобита, има и стремеж за печелене на обществени поръчки, има и стремеж да се пренасочат интересите на фирми, които никога не са се занимавали с културно-историческо наследство, но просто да виждат „хляб“ – затова те сключват договори с определени експерти само и само, за да ги включат в екипите си, да бъдат адекватни и да получат легитимация, а и да  получат съответно някакви средства. Затова смятам, че много внимателно трябва да се подхожда и всички заинтересовани страни да участват – сега, в новия програмен период – особено при подготовката и оценката на проектите, включително археолозите, които са най-запознати с тях, също интердисциплинарни екипи и да се упражнява постоянен контрол. Защото понякога един проект е предложен и одобрен, а съвсем различни изглеждат нещата на финала.

СТ: Точно така. В тази връзка, само една идея – вие споменахте за стратегия. Разбира се при стратегията е важно най-напред държавата да я направи, а след това вече идва връзката държава – местни власти като следващо звено на работа. Ние тук в нашата продуцентска къща следим темата – напр. „Квадрат 500“, някои други неща, които се развиват в министерството на културата. Една от идеите ни като експерти е доколко удачно би било, при предстоящите законодателни промени, да се тласне тази проблематика към създаването на едни  истински обществени фондове. Идеята е подобни фондове, при съчетаването и на централна власт, и на местна власт, и на гражданското общество – особено познатите в чужбина инициативи на попечителските фондове, които знаете как работят, да тласнат напред нещата. Дали това не е едно възможно решение на съществуващите проблеми – не само от гледна точка на финансирането, а именно от гледната точка на мониторинга и използването на професионалната експертиза?

МН: Бих казала, че по отношение на стратегиите се направиха няколко опита. Аз също съм участвала в работна група по недвижимо културно наследство. Тези опити стигнаха до някакво ниво, след което не излезе крайният продукт. Трябва да отбележим, че един от рисковете в работата с държавните институции у нас е честата сменяемост на екипите, особено поради факта на смяна на правителствата. Това създава една изключителна несигурност и липсата на ангажимент за едни по-дългосрочни действия. Защото стратегията трябва да очертае какво ще се случва за години напред, а не днес, или до края на годината, или до следващите избори, или до съответния програмен период. В този смисъл, там беше обсъдена една от идеите за финансиране – създаването на такива фондове, ползвайки чуждия опит.  Не трябва да отиваме твърде далеч – аз лично бях в Истанбул през април тази година и видях как точно по този начин те финансират големите си обекти, включително тези, които са станали символни както за Истанбул, така и за Република Турция, но също така имат и изключителна историческа стойност. При създаването на тези фондове дори средствата от билети и другите приходи, които идват, веднага влизат в тези фондове и така се връщат  като принадена стойност – за опазване и социализация на наследството. Докато при нас, знаете, системата е такава, че всичко отива в общия бюджет и след това се преразпределя…

СТ: …и почват борбите за преразпределението на средствата.

МН: Второ, има един много сериозен дисбаланс между бюджетните средства за опазване и социализацията на културното наследство и парите, които идват от европейските фондове и програми.  Фактически, държавата почти не участва със значителни средства, а общо взето европейските фондове и програми се считат за допълващи на националните бюджети, а ние ги възприемаме като единствена панацея, да не кажем понякога и заместител на държавната политика. Това не е така. Тук е объркано възприемането на тяхната роля – тъй като  в Брюксел многократно се повтаря, че те се явяват допълващи средства. Тоест българската държава би трябвало да мисли и да диверсифицира естествено тези източници на финансиране и най-важното – средствата, които се генерират, тъй като ние имаме обекти, които са печеливши, включително паметници и музеи, но те не връщат целево в културното наследство и културните ценности.

СТ: Очевидно ние говорим стратегически и в един по-дългосрочен план. Затова, последното нещо, за което ще ви искам мнението е как би могло приходите от тези проекти и програми да се ориентират към кадровото обезпечаване в бъдеще на тези дейности – особено по линията на докторантури, постдокторантури, изследователски проекти и особено – стажове.  Как вие виждате идеята за културните коридори и маршрути – все още ли е актуална към днешния ден, при положение че европейската идентичност като цяло очевидно е в криза в момента. Оттук – не е ли точно сега моментът да се преподава тази проблематика като част от историческите знания и знанията за наследството – да не говорим за културологията, да не говорим за другите хуманитарни науки?

МН: Когато стартира идеята за културните коридори и културните маршрути ние се намирахме в друга ситуация – и политическа, и икономическа, и геостратегическа. За съжаление, въпреки претенциите си, прогностичният аспект на научните изследвания не ни подготви за последвалите кризи – финансова, икономическа и сега – хуманитарната криза с бежанците. Сегашните горещи точки предефинират дневния ред на Европа като цяло и предефинират разбирането за европейска идентичност. Въпреки това обаче, аз считам, че тази идея не трябва да бъде изоставяна, защото вие знаете, че все повече се говори за Европа на регионите, за Европа на различните култури, тоест европейската идентичност е общият знаменател, но нашата национална идентичност се измерва най-вече с културата. Поради това аз считам, че точно сега е моментът да се задълбочат и чисто академичните изследвания в тази област, както и преподавателските курсове – т.е. да залегнат в учебните планове на висшите училища, а защо не това да започне още в средното училище и да се формира тази нагласа у младите хора. Защото отношението към наследството се формира още от по-ранна възраст и аз считам, че е абсолютно необходимо тази експертиза да се задълбочи на академично ниво, за да може да подготвим адекватни професионалисти в тази област не само от гледна точка на техническата им подготовка, но и от гледна точка на ценностната им ориентация по отношение на наследството. Тоест тук става дума за едни доктринални решения какъв път ние да изберем като концепция, тъй като в момента проблемът е наистина доктринален – не толкова технически как да опазваме наследството, а начинът, по който ние така да се каже ценностно се отнасяме към него и в такъв смисъл – как ние участваме в европейските мрежи, в културните маршрути и културните коридори, които са при това и исторически обусловени и вече влезли в съзнанието на хората.

Да вземем пилигримския маршрут, който вече придоби и художествен интерес – толкова много хора вървят по маршрута на Свети Яков. Знаете много добре, че той продължава да привлича поклонници – Сантияго де Компосотела имам предвид – и той не е загубил своята актуалност, независимо от тези превратности. Така че фактът, че се сблъскваме в момента с актуални проблеми не означава, че трябва да занемарим всичко останало, а по-скоро – да му намерим нова адекватност и по-адекватно вписване в новите реалности. Това изисква разсъждения и творчески подход в различните академични среди и експерти.А аз най-много залагам на екипната работа, на сътрудничеството, на споделянето на идеи. Когато се споделят идеи – решенията се намират по-лесно.

СТ: И само с две думи – как виждате участието на студентите и учените в изучаването на наследството – могат ли те да допринесат за един нерешен до момента проблем – направата на отдавна предвидения, очакван и общо-взето доникъде недостигнал нов опис на движимите паметници на културното наследство и паметниците на културата в България?

МН: Вие говорите за регистъра, който също е проблематичен. Естествено, че ролята на студентите е много важна. Но, разбира се, те трябва да бъдат включени в осмислени програми и – естествено, ръководени от авторитетни учени и преподаватели в координация с идеите на държавната администрация, защото в крайна сметка държавната администрация е тази, която в рамките на изпълнителната власт осъществява политиката. За съжаление, на мен ми се струва, че както държавните институции, така и политическите среди не обичат много да се допитват до академичните среди и да се вслушват в тях. Аз бих казала, че ние от години – и то не само в нашия университет, но и навсякъде, където се третира темата за културното наследство, вече сме събрали огромна база данни от работата със студенти, включително като резултат цялата тази теренна работа, изследвания, анкети – вече имаме като готови дипломни работи, магистърски тези, дисертации. Те стоят някъде, хората са си взели степените и званията, а това трябва да придобие нов живот. Благодаря за тази възможност.

СТ: Благодаря и аз за това интервю и за възможността да споделите с нас вашите виждания. Надяваме се, че това е нашата първа, но не и последна среща и няма да прекъснем сътрудничеството си, защото имаме възможност за това – нашият сайт и издателска платформа са отворени за вас.

МН: С удоволствие.

Цялото интервю във вид на видеофайл може да намерите тук

Категории Общество

Автор: Редакция "Трансмедия"

Bio

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *