Студия Трансмедия
Софийска градска художествена галерия на 13 септември, неделя, ще открие изложбата „Кристо и Жан-Клод: графики и обекти”. Това е първата изложба на двамата художници в България. Организира се със съдействието на Кристо. Експозицията се състои от 130 оригинални номерирани отпечатъци и тиражни обекти на Кристо и Жан-Клод, както и фотографии на техни творби от Волфганг Волц, покриващи периода от 1963 до 2014 г.
Сн. "Желязната Завеса". Стена от петролни варели ул. "Висконти" Париж 1968
Изложбата показва редица проекти, останали нереализирани, но съставляващи важна част от творческото мислене на двамата автори. През нея изчерпателно както хронологически, така и тематично може да се проследи израстването на Кристо като самостоятелен автор и съвместната работа с Жан-Клод, довела до осъществяването на някои от най-значимите проекти в съвременното изкуство: Опакованият Райхстаг, Опакованият Понт-Ньоф, Бягащата завеса, Портите, Чадърите, Островите, Над реката, Мастаба и други.
Това само по себе си е събитие, белязано с години мълчание и отказа на художника от български произход Кристо (самият той се смята не за американец, а за жител на Манхатан) да има каквито и да е контакти с България. Той не е стъпвал в родината си, откакто е емигрирал. Не е правил и нито една изложба.
Защо е напуснал България? Въпросът има само един отговор – защото изкуството е свобода. Ето какво казва Кристо за проектите, които му донесоха световна слава.
"Тези проекти са свободата. Съществуват не защото някой президент на република желае да ги има или някой корпоративен шеф, или кметът на някой град. Те са чиста демонстрация на съзидателност. Те са абсолютно безразсъдни. Светът може да живее без "Чадърите", без "Завеса над долината", без "Опакованият Райхстаг"… Те са без каквото и да е оправдание, без морализиране! Съществуват, за да преведат тази тотална свобода. Никой не може да купи тези проекти. Никой не може да продава билети за тях. Дори ние с Жан-Клод не ги притежаваме. Тези проекти са свободни! Точно затова те не остават – защото свободата е враг на притежанието, а притежанието е именно постоянното!"
Ето какво казва той в едно неотдавнашно интервю за американското списание „Профил“. На въпроса дали е вярно, че като млад студент в България е трябвало да изграждат Потьомкински села (по името на княз Потьомкин, руски държавник, който наредил да се изградят покрай пътя декори на красиви селски къщи, за да ги показват при обиколката на императрица Екатерина II):
„През петдесетте години следвах история на изкуството в София. Единствената връзка с външния свят беше прочутият „Ориент-Експрес” и правителството имаше голям интерес хората, които пътуват с влак и разглеждат околността, да добият впечатлението за едно функциониращо селско стопанство. Като студенти по изкуство ние трябваше да ходим в почивните дни в колхозите, за да обясняваме на селяните как да поставят селскостопанските инструменти, превозните средства и купите със сено, така че всичко да е чисто и да изглежда като благосъстояние. Но по време на тези ужасни уикенди научих за себе си нещо важно: как се говори със съвсем нормални хора извън академичния свят. Това бяха обикновени селяни и аз научих някои неща за местностите и техните дадености.“
Последното изречение опровергава приказките, че Кристо не можел да понася българите и че бил надут сноб.“ Кристо очевидно не е понасял „академичната“ номенклатура, нейния език, нейния „стил“, нейната грандомания.
Известно е, че Кристо и Жан-Клод не са приемали спонсорство за проектите си. Те ги финансират единствено чрез продажба на своите подготвителни рисунки и ранни работи от 50-те и 60-те години. Но Кристо не е и „отнесен от вихъра“ нюйоркски сноб, а съвсем рационален и здравомислещ човек: „Изкуството също е бизнес, а не хоби. Наистина е глупаво да се очерня деловия живот, тъй като изкуството, както и бизнесът, е израз на човешката енергия. И двете неща носят в себе си ирационални черти. Дори и най-смахнатото изкуство има отношение към бизнеса. Бизнесът е част от живота.“
У нас изкуството и бизнесът също вървят ръка за ръка, но по един своеобразен начин.
Кристо обаче може би не знае, а и едва ли го интересува, че в България свободата, чистата съзидателност и почит към изкуството са само понятия от официалните речи при откриване на културни събития на несменяемите корифеи, без чието благоволение нищо не се случва.
Свободолюбивият художник едва ли подозира, че любимецът на онзи задушаващ режим, от който той бяга завинаги – академик Светлин Русев, продължава да казва кое е правилно и кое не е и мнението му е закон, когато става дума да се направи нещо с много пари. „Българският Лувър“, любимо творение на другия фаворит на властта Вежди Рашидов, по-късно наречен „Квадрат 500“, отново е измислен и подреден от Светлин Русев. Сякаш 33 години след 1956 и още четвърт век след 1989 духът на Априлския пленум все още е обсебил българското изобразително изкуство.
И по стар комунистически обичай академик Русев прави всичко в полусекретност, без да се интересува от мнението на експерти, художници, граждани и пр. Обяснението му за това също е забележително и показва, че старите рефлекси от онова време не само че са живи, но и отново властват. Академикът казва, че не е споделял концепцията си с други, защото „по принцип художниците държат проектите си в тайна, докато не ги завършат.“ С една дума, Светлин Русев смята, че скъпият държавен проект с всичките му прилежащи ремонти, безстопанственост и откровено крадене, е негова бащиния. Гениалността на неговата „концепция“ е извън всяко подозрение и не се обсъжда. Тук не става дума за това какъв художник е акад. Русев и дали идеите му са добри или лоши, а за почти маниакалното му самочувствие на корифей от последна инстанция.
Какво от туй, че Рашидов и Русев на практика обезличиха две чудесни и отлично поддържани, реставрирани наскоро държавни галерии. Събраха картините и ги изсипаха като чувал боб, размесен с грах, слънчоглед и замразени кубчета моркови в изключително неподходяща подредба.
Една разходка из квадратните метри на Квадрата сякаш ни убеждава, че основната задача на Светлин Русев е била да нагласи за своя си кеф националното художествено богатство. Оставаме с впечатлението, че вероятно се целят две неща – да се омаловажат всячески творбите и на нашите най-добри майстори, както и на представените в колекцията чуждестранни автори чрез размесването им в ужасяваща и невежествено дементна експозиция. Директното художественото въздействие на самите великолепни творби директно се съсипва чрез поставянето им в рамки с черен кант вътре, върху огромни черни пана и паравани – не галерия, а чудовищен траурен дом. Вероятно по свое усмотрение Русев слага в най-представителната по площ и височина, добре осветена зала на централно място картините на Дечко Узунов, демонстрирайки очевидно пристрастие. След което ги принизява чрез пространственото оформление, разпокъсвайки общата им експозиционна внушителност в разредени карета от черни паравани – гробищността буквално е погълнала бликащото от духовност и изящност творчество на художника. Изкуство изкуството на соца не прави изключение. Най-значими автори отново са махнати или нарочно подценени, но пък за любимците, сплотени в „ Кръга Русев”, са отделени огромни пространства, акцентирано е върху тях, те са поставени за главно съзерцание. Както се пада академик Светлин Русев се е самоподредил на баш място. Нека признаем, че изградихме тази представа за експозицията в Квадрат 500, след като се запознахме с многобройни мнения в медиите и мрежата.
Правим това естетическо отклонение от текста за Кристо, само за да акцентираме върху свободата и къде сме ние в този контекст. И защото свободата е най-важното нещо в творчеството на Кристо и изобщо:
„В изкуството човек е свободен да бъде креативен. За художника е важно да изпита удоволствие в творческия процес.“
И един въпрос с един отговор от интервюто в „Профил“: Можете ли да си представите да опаковате нещо грозно, например атомна електроцентрала?
„Никога не избираме умишлено грозни места. Но за нас това трябва да бъдат особени места, които имат връзка с нашия живот и изкуството ни. Всеки проект има своята собствена история, но това не е никаква тайна.“
Щеше да е интересно, ако Кристо реши да опакова квадратното нещо.Той не отговаря обаче на някои условия – няма връзка с живота на Кристо, за негово щастие. Иначе комплексът си има своя история, която не е много за показ. И затова е опакована от нашите хора с драперии и фльонги, но си остава квадрат в целофан, нежели нещо, което наподобява изкуство.
И неговото тълкуване за проектите на Кристо, отново свързано със свободата. „Картината е произведение, което се вмества в рамка. Неговите творби не се вместват в рамки. Неговото мислене и неговите проекти не могат да се рамкират.
