Доц. д-р Костадин Грозев е преподавател по съвременна история, международни отношения и американистика в Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Има богата изследователска и преподвателска практика в чужди университети и изследователски центрове като Университета на Тексас в Остин и Уезлианския университет в Мидълтаун, Кънектикът в САЩ, Оксфордския университет и Университета на Хъл, Великобритания, Централноевропейския университет в Будапеща и др. Ръководител и участник в редица изследователски проекти, включително такива, финансирани от Фонд "Научни изследвания". Академичен директор на Университетския комплекс по хуманитаристика "Алма матер". 

 

– Доц. Грозев, как функционира прокуратурата в САЩ?

– Американската правораздавателна система се базира на онези принципи, които са характерни за англосаксонското т. нар. обичайно право, което е доста по-различно от континенталното европейско право. В американската съдебна система и механизмите на правораздаване има няколко основополагащи принципа, които обясняват и особеното място на онова, което и в Европа се нарича прокуратура. В американския случай става дума за правораздаване, което е базирано на прецедента, а не на кодифицирано правораздаване. Освен това там съдиите са по-скоро арбитри в един състезателен процес между защита и обвинение в рамките на съществуващото гражданско общество, където всичко опира до съвестта на онези, които преценяват наличието на престъпление.

– Говорите за съдебните заседатели?

– Да, това са съдебните заседатели. От тях не се иска да са юристи, те са помощници на съдията, но не като във футболен мач, където реферът си има двама помощници също квалифицирани специалисти. Съдебните заседатели в американския правораздавателен процес са 12 и тук има един особен момент, характерен за англосаксонското право. Става дума за т. нар. предварително производство, в което се преценява дали в съответното разследване има достатъчно основания за възбуждане на процес.

– У нас също има предварително производство…

– Там обаче съдебните заседатели решават дали има основания за наказателен процес и го преценяват с единодушие. Те не казват дали човекът е виновен или невинен, а дали има основание за повдигане на обвинение. В европейския вариант това го прави отделният прокурор, който обикновено е в изпълнителната власт и често е в рамките на нормална или специализирана прокуратура, но, така или иначе, прокурорът е агентът на държавата. В американския вариант нещата се усложняват и от федералната структура – най-напред имаме щатско производство, освен това има и федерално производство. Всяко престъпление се разследва според законите на щата, в който е извършено. В различните щати има и различни закони – в един щат едно деяние се преследва, в друг – не. Като употребата на марихуана например, включително и наказанието за убийство – в един щат може да има смъртна присъда, в друг да няма. В отделните щати имаме щатски прокурори, които са нещо като министри на правосъдието на щата. В някои щати това е зам.-губернаторът на щата, тоест той е част от изпълнителната власт на местно ниво. За федерални престъпления тези функции изпълнява министърът на правосъдието, който в американския вариант не случайно се нарича главен прокурор. Той води делата от името на американската държава. Затова има такива прословути дела, които се наричат например „Ричард Никсън срещу САЩ“ и „САЩ срещу Ричард Никсън“.

– Този случай е много интересен с оглед на механизмите за контрол. Кажете нещо повече за това прословуто дело.

– По това време Ричард Никсън е президент, глава на изпълнителната власт, съответно министърът на правосъдието като главен прокурор е подчинен и назначен от президента.

– Не е като нашия Висш съдебен съвет – назначава, но не уволнява…

– Нашата Конституция е правена по подобие на континентални европейски конституции. Не казвам, че единият механизъм е по-добър от другия, просто са много различни. Министърът на правосъдието на САЩ може да бъде уволнен само от президента, който го е назначил. А американската правораздавателна система упражнява контрол чрез т. нар. специализиран прокурор, който се назначава по определен казус и неговият мандат е само за този конкретен казус. Както се случва по времето на „Уотъргейт“. Тогава е назначен специален прокурор от президента Ричард Никсън. С акта, с който се назначава този прокурор, се определя и задачата му, определят му се параметрите на действие, какви правомощия получава в рамките на тази специализирана прокуратура, как може да разследва, какви доказателства може да привлича, може ли да прави съдебно слушане и т. н. И в резултат на това контролът е у този, който го назначава и който определя бюджета за дейността му. И човекът, който го е назначил, съответно може да го уволни, може да му спре парите, да му ограничи мандата с акта, с който го е създал.

– Няма ли конфликт на интереси, както е случаят „Уотъргейт“, където обвиняем е самият президент Никсън?

– Разбира се гражданското общество и една такава структурирана система, каквато е американската, на взаимен контрол и баланс между институциите, дава възможност и на Конгреса, който също може да назначи със собствен бюджет специализиран прокурор. Така се получава и при „Уотъргейт“ през 1973 г., където президентът е обвинен в злоупотреба с власт, прикриване на доказателства от криминално престъпление, корупция и пр. Президентът първоначално отрича, че има такова нещо, и за да докаже, че е прав, назначава специален прокурор. И нещо повече – републиканецът Никсън назначава Арчибалд Кокс, който е независим, но все пак са известни симпатиите му към демократите. Никсън му дава мандата, казва, че той и екипът му няма да се месят, въпреки че после става ясно, че са задействани ЦРУ, ФБР и т.н., за да се окаже влияние върху разследването. Кокс става неудобен за Белия дом и в един момент Никсън го уволнява, просто закрива поста на специален прокурор. Веднага обаче се вдига един взрив в Конгреса на 23 октомври 1973г., точно по времето на най-голямото напрежение на войната в Близкия изток. Вестниците излизат със заглавия – „Убийство в събота вечер“, „Нощта на дългите ножове“, иска се импийчмънт на президента и т.н. И тогава Конгресът назначава друг специален прокурор със свой бюджет, с правомощия на орган към Конгреса. И там вече се появяват и магнетофонните ролки и започват борба за документи от изпълнителната власт, но в крайна сметка се доказва, че президентът лъже. Негови хора влизат в затвора, включително и министърът на правосъдието, включително и главният юрисконсулт на Белия дом. Това е интересен пример за взаимния контрол между институциите. А иначе във федералната и щатската правораздавателна система се контролират чрез бюджетите и чрез механизмите на назначение.

– Каква е ролята на съдебните заседатели в механизмите за контрол вътре в американската съдебна система?

– Предварителното производство, което завършва с произнасяне на съдебните заседатели – може или не може да се повдигне обвинение, не е присъда, то контролира органите, които извършват разследването. Има и срок за това, не може прекалено дълго да се протака. И ако това гражданско жури се произнесе, че няма данни да се повдигне обвинение, то се прекратява. И тогава тези, които разследват, трябва да представят нови доказателства пред същото жури, за да се възобнови отново следствието.

– По филмите поне сме гледали, че всъщност журито се произнася „виновен“ или „невинен“. Това кога се случва?

– Произнасянето дали изобщо да има разследване е на един предварителен етап. После, когато започва състезателният процес между обвинението и защитата, съдията е арбитърът. А ролята на съдебните заседатели е да кажат „виновен“ – „невинен“, както са преценили според доказателствата. Самият съдебен процес протича на три фази – едното е самото гледане на делото, втората фаза е произнасянето на съдебните заседатели, а третата фаза е фазата на присъдата. Ако заседателите се произнесат „невинен“, процесът спира, ако кажат „виновен“, в определен срок съдията  на базата на решението на съдебните заседатели определя присъдата. Той базира решението си на съвест и на прецеденти. Той не може да се опре на кодекс, защото няма кодифицирано законодателство – че примерно за еди какво си престъпление се полага еди какво си наказание, както е при нас. Съдията там се позовава на решение на съдия от аналогичен случай преди. Ако обаче няма такъв прецедент, той може в собствената си съдебна зала, в която е пълновластен господар, да вземе своето решение по съвест. Ако има в американската система някой, над когото е Господ, това е съдията в неговата зала в този момент на произнасянето на присъдата. Защото разбира се става дума за няколко инстанционно производство, като по-висш съдия може да отмени решение на по-нисш съдия при обжалването. Освен това всички американски граждани имат права, които произтичат директно от конституцията, включително и правото на честен, бърз, прозрачен и безпристрастен процес. И най-важната институция в съдебната им система са деветимата членове на Върховния съд на САЩ. Но той не е от типа апелативен съд, както е при нас, а фактически конституционен съд. Той разглежда дела по същество, ако се оспорва прецедент от по-ниска йерархия. И не като при нас 50 народни представители да пишат до Конституционния съд дали едно или друго законодателно решение не противоречи на Конституцията, а всеки американски гражданин може да се обърне към него, ако сметне, че са му нарушени правата.

– Кой ги избира тези деветима души?

– Президентът назначава всеки един от деветимата членове на Върховния съд. Това е едно от най-големите правомощия на американския президент. По време на мандата си той може да има една или две ротации на членове на този съд.

– Колко години е мандатът им?

– Няма мандат, те са пожизнени. Затова назначаването на върховен съдия се счита най-дълготрайното действие на американския президент десетилетия понякога, след като са избрани. По време на процеса „Ричард Никсън срещу САЩ“ и „САЩ срещу Ричард Никсън“ юни-юли 1974г. има едно назначение на съдия във Върховния съд от от Никсън, когато е президент. Това е съдията Уилям Ренкуист. Случаят е много интересен, защото тогава Никсън уволнява Арчибалд Кокс, за когото говорехме, назначен от министъра на правосъдието. Тогава президентът Никсън вика министъра на правосъдието и му казва да уволни Кокс. Министърът на правосъдието си подава оставката. Вика зам.-министъра на правосъдието, който е и съответно зам.-главен прокурор, и казва: „Уволнете Арчибалд Кокс!“ Зам.-министърът също си подава оставката. И третият, последният, който е можел да свърши тази работа, е бил Ренкуист. Интересен е конфликтът у Ренкуист – от една страна, той трябва да изпълни поръката на президента, защото си има йерархия, от друга страна, съвестта му се бунтува. И за да примири тези две позиции, Ренкуист уволнява Кокс, след което си подава оставката. След това Никсън го назначава за съдия във Върховния съд. Когато се стига до гласуването във Върховния съд по това дело, той цитира, че е назначен за съдия от Никсън, и се въздържа от гласуване заради „конфликт на интереси“. Същият този Ренкуист в 1999 г. вече като председател на Върховния съд беше човекът, който ръководеше процедурата за импийчмънта на Клинтън.

В тази процедура има един много интересен момент. Процедурата по импийчмънт е двуинстанционна и трябва да тръгне от Камарата на представителите, която играе ролята на едно предварително производство, както е със съдебните заседатели, за които говорехме. Тя гласува има ли основания за импийчмънт или няма. И ако Камарата на представителите каже, че има основание, тогава Сенатът изпълнява ролята на съд по импийчмънт, само че със 100 сенатори като „съдебни заседатели“. И тъй като президент на Сената по Конституция е вицепрезидентът, който когато иска може да отиде и да ръководи заседанията на Сената. А когато става дума за импийчмънт на президента, който ако мине, вицепрезидентът ще стане президент. Това го поставя в положение „конфликт на интереси“ и е единственият случай, при който  заседание на Сената се ръководи от председателя на Върховния съд. Той обяснява на сенаторите каква е процедурата и той е също така съдията.

– Каква е ролята на обществото там, може ли да оказва натиск върху вземане на решения например?

– Обществеността има много начини за въздействие, включително да вика „Мафия“ пред съда, както се случи при нас при определени обстоятелства. Когато Върховният съд гледа конкретно дело, нормално е пред вратите да има две групи – едната „за“, другата „против“. А иначе за кадруването в съдебната система, особено на щатско равнище, в много случаи шерифите и съдиите се избират и имат мандат. Най-малкото няма да бъдат преизбрани, а в някои случаи и в някои щати главният прокурор на щата е зам.-губернаторът. В някои случаи изборът за губернатор е както за президент и вицепрезидент. Щатският прокурор също се избира от народа и със съответен мандат. Те имат много важна роля, особено в избирателния процес.

Щатските главни прокурори са хората, които сертифицират резултатите от изборите. Така че този баланс се постига чрез механизмите на избора, чрез механизмите на финансиране, които са публични, чрез процедури за импийчмънт – в американската история има много повече случаи на свалени съдии чрез такава процедура, отколкото на президенти, включително на върховни съдии. Сега това е невъзможно, но преди четирийсетина години един върховен съдия е свален заради хомосексуален скандал чрез импийчмънт. Съдиите имат имунитет, но той не е безграничен и за криминални престъпления бива свалян. Тоест импийчмънтът е процедура, която сваля имунитета и човека от длъжност. И оттам нататък като обикновен гражданин могат да го съдят.

Преди Никсън да си подаде оставката, неговият вицепрезидент Спиро Егню беше в процедура на импийчмънт и си подаде оставката, защото се разкри, че е взел някакви хонорари още като губернатор на щата Мериленд. По „Уотъргейт“ бившият министър на правосъдието влиза в затвора, както и бившият юрисконсулт на Белия дом. Лично съм го виждал, той е интересна фигура – на него лично Никсън му кумува и му прави сватба в Розовата градина на Белия дом. Той е също така човекът, който надзирава системата за наказания.

Осъждат го по бързата процедура, тъй като той си признава престъпленията и влиза в затвора при всичките тези директори, които преди това е контролирал.

Върховенството на закона е винаги над отделната личност. Не че американската система е идеална, но със сигурност има достатъчно вътрешни механизми за контрол. Тя е устойчива не заради това, че хората в нея са ангели, а именно заради взаимния контрол и това, че недосегаеми няма. В крайна сметка всеки контролира всеки.

Категории Политика