Тайната вечеря на Бережков

Четиво

Тайната вечеря на Бережков

Светът е в преговори: за война и мир, за кризи и спасения, за замърсяване и оцеляване. А как са водили преговори в най-драматичните години за човечеството – Втората световна война, разказва един от преките участници в тях, човекът в сянка, личният преводач на Йосиф Сталин Валентин Бережков. Текстът е от книгата на журналиста Емил Янев „200 имена, които промениха света“.

Валентин Бережков – човекът в ляво от Сталин

 

Един от главните преводачи на Сталин от немски и английски е Валентин Бережков. Съвсем естествено, в отговор на големите публични очаквания, той се запрята и пише няколко книги за срещите на Тримата големи – Рузвелт, Чърчил и Сталин, на които лично е присъствал и работил. За съжаление обаче това са чиста проба „протоколни книги“. Всичко е точка в точка вярно с официалните записи, в смисъл, че потвърждава и утвърждава мита за величието на Сталин. Така си остава и след повърхностната и непоследователна „десталинизация“ в Съветския съюз. Дали и пред кого по-късно е проговирил, трудно е да се каже. А Валентин Бережков знае много, прекалено много. И понякога се открехва. Например при честите гостувания в дачата на писателката Галина Серебрякова в Переделкино край Москва. В дните, когато очаква да замине за Щатите, за да поеме важен пост в екипа на СССР в ООН.

Самата Серебрякова в частен разговор разказва, че в тази среда потайният преводач нарушавал собствените си правила и се е случвало да се разбъбри:

„Да превеждаш на Сталин беше и леко, и ужасно трудно. Леко, защото той говореше бавно, обмисляйки внимателно всяка дума, не употребяваше сложни езикови обрати, тънки намеци и двусмислия. Ирониите му бяха също така без многоточия и неясноти. Точни и точно адресирани. Когато познаваш този стил на генсека си относително спокоен – все ще се справиш. Къде е тогава трудността? Да се разсредоточиш, да пропуснеш някой „препинателен знак“, да не хванеш ритъма на изречението му или не дай Бог – неточност. По някакъв си негов начин той усещаше всичко това. И можеше да ти отпрати такъв поглед, от който да те обхване мраз. А нямаш право да изпадаш в паника, да се разконцентрираш. Би било катастрофа…“

Бережков споменава и това, че много трудно се издържа на темпото на работа на диктатора. Понеже не е многословен и е предварително добре подготвен, категоричен, понася по-леко напрежението. Но за един преводач това е тежък, изтощителен и дори опасен труд.

„Това значи – продължава Бережков – съсипваща умора, безсъние, пренапрежение. И дори… глад. Да, остър глад. Само веднъж, това беше на Техеранската конференция – както е известно трудна, на моменти на ръба на провала, вследствие на упорството на Чърчил – едва издържах. Реших се на най-опасното. Имаше момент, когато Сталин се обърна към Молотов и двамата започнаха някакво продължително обяснение – може би съветване, може би търсене на решение. При това беше на вечеря. Не се сдържах и си взех нещо от сервираното пред мен – апетитен деликатес: беше хапка или две, не повече. Но всевиждащият Сталин моментално ме съгледа, лицето му се изопна, ноздрите се издуха и повече изсъска, отколкото членоразделно изрече: „Я го виж ти, сложили го на работа, а той плюска, мляска!“ Каза. И махна с ръка. Така, сякаш сечеше нещо. В този момент се почувствах като обречен. А преводите бяха много трудни. И вероятно това ме спаси. Повече никога не посегнах. Дори когато гладът, умората и желанието да изпия поне един чай ставаха неудържими…“

Преводачът приключва тези „отклонения“ така: „Е, аз се разприказвах, между нас да си остане“. И добавя: „Другото – това беше зоркият, пронизващ взор на Лавренти Берия. Той разсичаше. А нали все пак бях негов кадър…“

Бережков млъква. Стисва зъби. Погледът му става непроницаем. Очевидно е решил окончателно да отнесе целия си исторически багаж в света на мълчаливите сенки…

 

Категории Цивилизация

Автор: Емил Янев

Емил Янев е професионален журналист, завършил Факултета по журналистика на СУ „Климент Охридски“, минал през школата на вестниците „Орбита“, „Коотеративно село“, „Старт“, „Подкрепа“ и развил вижданията си като издател на списание „ТВ Плюс“. Сътрудничил е и в ред други издания, където също е защитавал името си с характерния си стил на критичен и ироничен рефлекс към личности и събития. В Българското национално радио той, в тандем със съекипника си Кин Стоянов, създаде пет авторски радиоформата – освен „Часът на инфохолиците“, още „Трамвай по желание“, „Риалити роман“, „Различният до мен“ и „Радиотранс“ - всички отличени с високи журналистически награди. „200 имена, които промениха света“ е първата му книга.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *