Нисшестоящият Винаров

Петъчно четиво

Нисшестоящият Винаров

62 години назад в миналото. По онова време в Съветския съюз тече „студеното лято на 1953-та“ – след смъртта на диктатора Сталин настъпва период на относително размразяване. Народите на „реалния социализъм“ тръпнат в надежди и очаквания, а по върховете в метрополията всъщност се развихря яростна борба за власт. У нас събитията следват неотлъчно съветската линия, каквато и да е тя. Това води със себе си и гротески като тази, която ви разказваме днес. Текстът е от книгата на журналиста Емил Янев „200 имена, които промениха света“.

Иван Винаров (вляво) при връчването му на орден „Ленин“ през 1966 г. от тогавашния посланик на СССР у нас Н. Органов

 

Започнал възшествието си към върховната власт с фамозна реч за „врага с партиен билет“ и дефиницията за членовете на партията, които трябвало да бъдат чисти и пречисти като самите Рилски езера, първожрецът Вълко Червенков не се ограничава само с това. Линията продължава образцово, по съветски образец и от кампания се превръща във всеобща чистка. Прост пример от низините. По необяснима причина клета общественичка на име Рада Тодорова попада в яростния тайфун на вожда – била отказала помощ на пострадал по пътя. Кой, как и какъв, не се уточнява, но къде е тук моралът на новия човек! И назиданието се стоварва – снемане от пост и препращане, където трябва.

Вече на друго равнище. „Вълка“, както мило го наричат в тесен кръг тогава другарите му, се оглежда за по-сериозен улов. И вади мрежа с едри риби. В блюдото на Темида попадат известният разузнавач генерал Иван Винаров, по това време(защо ли?) министър на строежите и пътищата и началникът на плановата служба в същото министерство Иван Владиславов Каназирев. От тия двамата, достатъчно прославени персонажи на епохата си, Държавна сигурност на бърза ръка стъкмява колоритна вражеска подривна организация. В драматургията имаме английска империалистическа резидентура, оглавявана при това от Каназирев, в която на Винаров снизходително е отредена ролята на редови агент. Разказвайки за това творчество, години по-късно Каназирев рязко преминава от сериозно озадачение към бурен смях: „Представяте ли си – мен ме произведоха за шеф на самия генерал Винаров, известен като шпионски шеф от международен мащаб! Бай Иван също приемаше тази диспозиция със смях, но и с достатъчно големи опасения, за мен и за него самия. И заключаваше: ей, тия никакво въображение нямат. Мори ги простотията. От тях всичко и всякакво може да се очаква…“

Преживяването обаче не е никак весело. Цели седем месеца злощастният „резидент“ прекарва в затвора, подложен на мъчения и разпити, разпити и мъчения. „Нисшестоящият“ Винаров остава навън, под нещо като домашен арест. В очакване на реда си.

Най-сетне куриозното дело 144/1953 г. приключва. С триумф за обвинението. С присъда номер 229 от същата 1953 г. и двамата конспиратори са признати за виновни, че „не са положили потребните грижи и са нанесли значителни вреди на държавата“(?!). И така, на основание чл. 48 от НК Винаров е осъден на две години затвор. Същата присъда приляга и на Каназирев.

Междувременно „враговете с партиен билет“ получават неочакван дар от съдбата. Почива иначе безсмъртният вожд и учител на народите Йосиф Висарионович. И започва някакво размразяване. Делото се преразглежда. И двамата са оневинени. Винаров излиза общо взето невредим. Но Каназирев, „резидентът“, трябва още дълго да воюва за своята невинност. В дебелата папка с документацията на тази колкото невероятна, толкова и типична за времето си афера, може да се прочете и куриозното удостоверение, издадено от тогавашния Комитет за държавна сигурност. С него се постановява, че Каназирев е бил „неоснователно задържан, разследван и съден“ и документът му признава целият период на преследване и затваряне като… редовен трудов стаж.

Точката на тази трагикомична история слага самият Каназирев: „След като мина всичко, събрахме се веднъж с Генерала. Почерпихме се. А той все още не изгубил чувство за хумор ми каза: „Иване, бъди горд – бил си резидент на генерал от руската разведка. Дерзай с това звание напред…“ А аз му казвам: „Адаш, да се благодарим на Бога, че си прибра Вожда, инак нямаше да ни се размине и най-лошото.“

Кой по-добре от Винаров знае това…

Категории Цивилизация

Автор: Емил Янев

Емил Янев е професионален журналист, завършил Факултета по журналистика на СУ „Климент Охридски“, минал през школата на вестниците „Орбита“, „Коотеративно село“, „Старт“, „Подкрепа“ и развил вижданията си като издател на списание „ТВ Плюс“. Сътрудничил е и в ред други издания, където също е защитавал името си с характерния си стил на критичен и ироничен рефлекс към личности и събития. В Българското национално радио той, в тандем със съекипника си Кин Стоянов, създаде пет авторски радиоформата – освен „Часът на инфохолиците“, още „Трамвай по желание“, „Риалити роман“, „Различният до мен“ и „Радиотранс“ - всички отличени с високи журналистически награди. „200 имена, които промениха света“ е първата му книга.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *