Епизод II: Непрозрачност и разхищения в министерството на културата

Целта е да се оправдаят средствата

Епизод II: Непрозрачност и разхищения в министерството на културата

След ревизия на Славка Иванова – 400 000 лв. загуби от ремонт в Двореца. Директорът Иванова се е подписвала като селски кмет. Нарушенията са предадени в прокуратурата преди година и половина.

Борис Данаилов е завършил специалността изкуствознание и история на изкуството във висшия институт по изобразителни изкуства "Н. Павлович" през 1976 г. Изкачва всички стъпала на културния мениджмънт от уредник в Националната художествена галерия – София до зам. министър на културата. През 1995 г. печели конкурс за дългосрочна специализация на Министерството на културата на Франция – “Международни културни отношения и висша културна администрация“.  Доцент е в НБУ. Чете лекции по история на изкуството.

Интервю на Рени Нешкова

 

– Г-н Данаилов, опитваме се да хвърлим малко светлина върху загадъчния „Квадрат 500“, на който дори името му бе тайна какво точно означава. Говори се за нарушения, но правени ли са вътрешни и външни одити на средствата за това мащабно мероприятие?

– Одит се прави задължително от страна на институцията, която взема парите. Това е част от споразумението, което се сключва, когато трябва да се отпуснат средства. След това се преглежда от институцията, която е дала парите – в случая това е Европейският съюз. Това е основен документ, който служи за оправдание на средставата и от двете страни. В това отношение обаче системата у нас е много хлабава и позволява да се извършват различни манипулации, което впрочем и не е много сложно.

– Близо до мисълта е, че одитът от страната, която взема парите, без външен контрол винаги буди съмнения за натъкмяване на нещата.

– Ако възникнат някакви проблеми, се назначава одит, който може да бъде от Европа, може да е от наша институция, но той трябва да е външен и следва да се смята за независим, да кажем Сметната палата или Агенцията за държавна финансова инспекция. Аз имам горчив опит с одит, който бе назначен от чужбина, но който не свърши никаква работа, въпреки че нарушенията бяха налице и ги знаем какви са. Нямам предвид „Квадрата“, а т. нар. САМСИ (Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство), където имаше драстични нарушения, свързани със самия договор – пренасочване на пари в процент, който е недопустим. По принцип в договора влиза клауза, която определя някакъв обем или процент от общата сума на проекта може да бъде употребявана за дейности  различни оп проектното предписание и тази процент е твърде малък (може би по-малък от 10 процента). Превишаването на този процент става само с изричното разрешение на вишестоящия орган, в случая – европейския. Обикновено обаче сумите, които се пренасочват, са много по-голям процент.

Пренасочването е много сладка работа, защото вместо едни дейности се предвиждат  други и там може да се играе с маржа между едната и другата дейност. Това е един от основните начини за отклоняване на средства и евентуално обогатяване на тези, които се занимават с подобни проекти. Това е почти повсеместна практика и съм го виждал почти във всички проекти, които съм разглеждал. И това,  което е още по-странно е, че на подобни разминавания се гледа с лека ръка от Европа. Такива са фактите.

– Какво става в такива случаи, по-точно, какво би трябвало да стане след завършване на проектната задача и отчета на институцията, получила парите, при подобни драстични разминавания, както казвате?

– Всички казват, че нещата са ОК и всичко приключва. По отношение на „Квадрат 500“ нямам представа какви са били одитите.

– Как точно се осъществява обичайната схема?

– Обичайната схема се реализира по един, бих казал, доста ловък начин, така че в един момент всички в един глас да поддържат тезата за абсолютната необходимост за промяна на финансовия план. След някакви експертизи примерно се установява, че крилото на МЕИ (бившия Машинно-електротехнически институт, част от „Квадрат 500“) има технически показатели, която не отговарят на някакви изисквания, които трябвало да бъдат много по-високи. И се създава тезата, че трябва да се направят земетръсни шайби, че основите на сградата следва са се укрепят  с пилони и пр., а които сумата, необходима за тези промени, е над 1 млн. лв. Това се поддържа и от архитекти, и от експерти, от инженери. Процесът е направен така, че когато работата се отчете за свършена, вече никой не може да провери дали това се е случило или не, дали е направено качествено или не. Фундаментите за укрепването на сградите които са глътнали толкова пари са заровени под кота минус 8, тоест 8 метра под сградата. Проверката става абсурдна и, както се казва, пито – платено. Нищо не може да се направи и само един свръхамбициозен одит ще си позволи подобно нещо. Затова е трудно да се защитава тезата, че има драстично нарушение, при все че то се коментира в публичното пространство.

Много по-кокошкарски са историите в Двореца – там те са очевидни, защото нарушенията могат да се установят с невъоръжено око. Двама души с рулетка установяват лесно, че има, да речем, повече от  120 кв. м паркет, който уж е слаган. Но очевидно не е слаган, защото сградата не може да погълне толкова много паркет. И паркетът изчезва, просто го няма никъде. А това е само едно от нещата, което се случва. Сменя се примерно дограмата, въпреки че изрично се казва да не се сменя, тъй като е оригинална и изключително качествена. При това е сменена с еднопластова пластмасова дограма. Оригиналните бронзови дръжки на прозорците са останали от вътрешната страна и човек може да види как функционират върху пластмасата. Но там има много по-тежки нарушения.

Като бях директор ме питаха няма ли да се сменя паркетът от централната зала и аз казах, че няма, защото там има оригинална интарзия (изящна мозайка или рисунка от цветни дървени парченца върху дървена плоскост) И ако трябва да се прави интарзия, трябва да се търсят майстори от Прага или от Западна Европа, защото такова нещо в България не се работи и е много скъпо. Там целият паркет беше изваден и след това изчезна – от 500 кв. м паркет в хранилището има около 100 кв. м, без интарзията. А новият паркет е най-обикновен – това, което се пробутва за интарзия, е фурнир. Той може да се изреже с ножичка и залепи отгоре. Така оттук оттам, като се съберат  разминаванията и се пресметнат в пари, излиза една чудесна сумица. Сметнато съвсем грубо, излизат към 400 000 лв. загуби само „от пръв поглед“ – около 15% от общата сума, дадена за ремонта.

И пак повтарям, не става дума за внимателно ровене, това е съвсем бегла констатация за най-едрите неща, които се хващат веднага – паркет, дограма. Навсякъде, където може да се надникне, има такива тежки нарушения, които са предадени преди година и половина в прокуратурата. Какво става в прокуратурата ми е трудно да преценя.

В Музея на социалистическото изкуство също има куриозна ситуация – там стоят два хладилни агрегата, от които единият не работи, но и двата са с един и същ фабричен номер, което е абсурд. И двата работят с фреон, който е забранен една година, преди те да бъдат монтирани. Няма значение, че България също е подписала това споразумение.

– В кой период е направено това, докато Слава Иванова беше директор ли?

– Да, но по-лошото е, че тя е подписала всички тези документи, една част от тях направо куриозни, при все че някои от абсурдите са очевадни. Значи трябва или да не ти пука, или да не си наясно какво подписваш. Който е стъпвал в тоалетната на галерията – и без да е специалист, може да види, че тя не е 80 квадрата, а не повече от двайсетина. Минимум 15 000 лв. са отишли в тези „несъответствия“. Това е положението.

– Защо не реагират поне чиновниците от Европа?

– Между другото прочетох един доклад на Европейската комисия, в който България е обвинена в „крайно еднообразно“ крадене. Дори и в краденето ни липсва въображение. Но то означава най-малкото, че тук е разграден двор. Сигналите от одитите са изпратени в прокуратурата, но засега нищо не се случва.

– Нека да кажем нещо повече за недовършената част на „Квадрата“. Каква е историята?

– В заданието на Министерство на културата има текст, че парите не стигат за цялостното изграждане на квадрата, но очевидно желанието е било да „усвоят” наличните средства и работата да тръгне, пък после каквото дойде. Когато се изхарчат всички пари, които са дадени, работниците си отидат и всичко е свършено от гледна точка на проектна готовност, в която незавършената част е отчетена още в заданието. Недовършеността на архитектурата обаче  според мен не е най-голямата беда. Проблемът е, че самата институция  все още липсва.

– Каква е съдбата на царския дворец?

– Доколкото съм разговарял с колеги, най-вероятно царският дворец ще поеме това, което липсва в другия музей – евентуално гостуващите изложби. Говори се, че пространството ще отиде към администрацията на президента, но това са само слухове. Според мен на „Квадрата“ проблемите тепърва предстоят. Там се направиха едни реставрационни ателиета, които струваха много скъпо, но поне бяха направени много добре, както реставраторите ги искаха. Когато обаче започна ремонтът, ателиетата ги махнаха оттам.

– Колко струваше да бъдат изградени тези ателиета?

– Трябва да го сметна, но не по-малко от милион и половина. Това, което оставиха, за да не се потроши, го взеха от МЕИ „Ленин“ и го прибраха в техникума „Сталин“. И което е също куриозно, в заданието не се коментираше какво ще стане с тези помещения и съответно архитектът не е разработвал нищо. До последния момент те стояха на гола тухла. Когато питахме архитекта какво ще се прави там, той казваше, че не е предвиждал нищо. Сега не ми е известно какъв е замисълът, но ако трябва да се върне оборудването – което е останало читаво, то ремонтът ще да се прави още веднъж. Но то не е просто, има си технологически изисквания и съответно става адски скъпо. Впрочем тези реставрационни ателиета първоначално бяха в партийния дом. Всички тези основни звена по няколко пъти са местени, което ги прави безумно скъпи, поне тройно по-скъпи.

– Парите само европейски ли са?

– Не, има и български, но те са един относително малък процент от тези 27 милиона. Такива са правилата, но те са изгодни за България, защото тя дава най-много 15-20%, всичко останало идва отвън. Но следва да се има предвид, че ако не осигурим тези 15-20% няма как да получим и останалите 80%. Така че загубата би била тотална  и е добре държавата да осигурява тези средства.

– Кажете нещо за самите колекции и принципа на подреждане?

– Амбицията да се показва българско и западноевропейско изкуство заедно, е една много сложна задачка. Защото в колекцията на чуждестранното изкуство липсват произведения, които да вървят паралелно с развитието на българското. Липсват периоди и в българското изкуство – ние нямаме модернизъм, какъвто има Западна Европа. Проблемът  как да се представят колекциите има само две решения. Едното е ако колекциите стоят разделено. Другият вариант е двете колекции  да се показват паралелно, но само там, където е възможно. А където не е, да се изгради добре съставена допълваща информационна  схема, която покрива и обяснява липсите. И там, където има дупка, да се показват по друг начин.Тук трябва да се разчита на  модерни технологии – мултимедии, екрани, обяснителни клипове, паралелни сравнения, за да може да се държи зрителят нащрек, да му е ясно за какво става въпрос.

В момента лъсва  интелектуалната немощ на онези хора, които са били пращани в чужбина да купуват западноевропейско изкуство, когато отбелязвахме 1300-годишнината от основаването на България. Тези хора навремето вместо да подкрепят „прогресивни” художници левичари е трябвало  да се поинтересуват от едни, така да се каже, по-значими имена, да вземат решение по един тежък проблем от финансова гледна точка – дали да купят десет картини от второ и треторазредни френски художници или да вземат две работи на Пикасо. Тогава нова е било възможно днес вече не е…

– Значи Априлската линия победи в културата?

Това звучи като задявка, но така или иначе е някакъв остатъчен ефект. Не може да върнем нещата назад…

Аз бих обърнал внимание на самата експозиция, която заслужава специално внимание. Не виждам кой в Министерство на културата (нежели двете галерии) днес може да се справи с такава задача, с каквато се справи Светлин Русев при изграждането на експозицията. А самата покана за откриването на квадрата беше много странна – в поканата пишеше, че „Вежди Рашидов ви кани на откриването на „Квадрат 500“, концепция и подреждане: Светлин Русев“. Което е любопитно, защото изглежда сякаш, че министерството стои настрана. Това е абсурдно, тъй като най-малкото, което трябва да направи то е да изготви концепцията и да събере екип, който да я реализира. А така изглежда като признание, че институцията министерство просто не може да го направи. Става дума за официалната институция, която ръководи музея, а не за някакво частно мероприятие на Светлин Русев.

Още по темата:

Епизод I: Тайното име на Квадрат 500

Извърши ли беззаконие правителството?

 

 

Категории Цивилизация

Автор: Редакция "Трансмедия"

Bio

1 коментар към “Епизод II: Непрозрачност и разхищения в министерството на културата”

  1. Когато Борето Данаилов беше зам-министър в МК бяха същите бакии, или хайде – подобни. Да бяхте взели интервю от някой друг!… Веждито е простак и наглец, назначен в правителството от Вальо Златев и за това не може да бъде махнат. Колкото и да скачат срещу него.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *