Студия Трансмедия открива с настоящите разсъждения своята поредица за основните играчи в гръцката дългова криза. Философията на тази поредица беше вече изложена в минала публикация, затова няма да я повтаряме тук.
Днес ще Ви запознаем с един останал през последните дни малко на заден план участник – Международният валутен фонд.
Темата е особено важна, което стана очевидно от това, че едно от основните четири условия при инфарктните преговори в неделя срещу понеделник, поставени от Ципрас в отговор на 12-те условия на Еврогрупата беше МВФ съвсем да бъде изолиран и да не е страна по третия спасителен пакет от финансова помощ за страната. Изпълнителният директор на МВФ Кристин Лагард беше в пленарната зала по време на срещата на върха, но не присъстваше на онези ключови четири-часови „консултации“ между Ципрас/Цакалотос, Оланд, Меркел и Туск, на които всъщност беше договорено проектоспоразумението (то ще стане споразумение, когато бъде подписано и ратифицирано от съответните парламенти). Случаен ли или закономерен беше този факт на отсъствието на Лагард? Ще се опитаме да дадем тук някакви мотиви за отговор като го проектираме върху по-широката роля на МВФ във въпросната криза. Така ще можем да направим и по-задълбочени и професионални изводи за ролята на МВФ в света днес, какви са целите му, какви интереси защитава и дали решенията му са експертни или политически.
Когато се опитваме да анализираме ролята на МВФ в момента в отделна страна или дори регион, винаги трябва да имаме в предвид, че става въпрос за вероятно най-важната международна финансова институция в света, която вече 70 години за добро или лошо наложи световните правила на управлението на дълговите кризи. Нейните правила и практически опит не трябва да бъде подценяван и е трудно да се помисли, че държава, изпаднала в дългова зависимост реално може да заобиколи МВФ, особено ако има задължения към базираната във Вашингтон институция.
МВФ е един от основните стълбове, на която се крепи повече от половин век стабилността на световните финанси. Създаден като елемент от възникналата в края на Втората световна война Бретънуудска международна система. Тогава на световната финансова конференция, състояла се в курорта Бретънуудс (Ню Хампшър, САЩ) през юли 1944 г. 44 страни от антихитлеристката коалиция замислят система за икономическо сътрудничество, което да преодотврати повторението на серията взаимоизключващи се мерки, допринесли за Великата деприсия (1929-1933 г.). Там именно се стига и до създаването на Международния валутен фонд, чиято основна задача е да осигури стабилността на световната валутно-финансова система – системата от обменни валутни курсови и международните плащания, позволяващи на държавите (и техните граждани) да правят транзакции помежду си. Мандатът на МВФ беше разширен през 2012 г. като вече включви и всички макроикономически и други проблеми във финансовия сектор, имащи връзка със глобалната стабилност. 
МВФ в момента има 188 страни-членки, всяка страна има своя входна квота и в зависимост от нея може да тегли заеми, които са в зависимост от националните квоти. Общият обем на вноските на страните членки е около 327 млрд. $, обещаното допълнително участие е е в обем на 885 млрд. $, сключените договори са за 163 млрд. $, от които 137 млрд. $ не са изтеглени. Заемите на МВФ могат да бъдат използвани единствено за стабилизиране на валутно-финансовата система на страната. Съществена черта на разпоредбите на фонда са, че заеми се дават и обслужват единствено, ако дългът на съответната страна се счита за „устойчив“. Другата важна особеност е, че съответните заеми се отпускат на траншове срещу съответните условия за структурни реформи и следващият транш е в зависимост одита на изпълнението на условията на предходния транш. Този тип процедури и практики се налагат и са в основата на помощта от САЩ за финансова стабилизация, отпуснати по линията на Плана Маршал и са доказали своята ефективност, въпреки острите критики през годините в различни страни и ситуации.
Историята на МВФ минава през няколко фази. В началото основният приоритет на дейност е насърчаването на сътрудничеството и възстановяването на световната и националните икономики (1944-1971 г.). Тогава МВФ изпълнява ролята на наблюдаващ и контролиращ орган в световната валутно-финансова система, който осигурява стабилността на разменните курсове и насърчава своите членове да елиминират валутните ограничения, които пречат на търговските взаимоотношения.
Когато системата на фиксирани валутни курсове в рамките на т.нар. златнодоларов стандарт, заедно с цялата Бретънуудска система рухва през 1971 г. страните са насърчени да търсят собствени механизми за урегулиране на валутните курсове. С петролната криза от 1973-1974 и после от 1979 г. МВФ се намесва и започва да подпомага страните да се справят с последиците.
През 80-те години на преден план излизат проблемите с голямата задлъжнялост на редица страни като Румъния, Полша, Аржентина. Това е следствие на енергийните кризи и петродоларите, което води до световна дългова криза и именно тогава проличава експертизата и се натрупва уникалният опит на МВФ в управлението и справянето с подобен тип кризи.
В периода 1990-2004 г. МВФ играе ключова роля в реформите в страните от бившия съветски блок, за да се справят с икономическите реформи и нуждата от преструктуриране, което води и да гласове, отричащи неговата политика и действия в периода на преход от централизирана към пазарна икономика. През същия период избухват и серия от финансови кризи в бързоразвиващите се азиатски икономики, където също МВФ се намесва категорично.
През последното десетилетие глобалната икономика и бързото движение на виртуалните финансови потоци в световната финансова система доусложниха пейзажа и способността на обикновените хора да се ориентират в посоката на развитие. Последната финансова и кредитна криза и поредицата от шокови движения на цените на енергоизточниците и храните са определено предизвикателство към МВФ и очевидно сигнал за предстоящи проблеми.
И за да приключим с историческите реминисценции, които имат пряка връзка с днешния ден – не трябва да пропускаме, че през годините в света се утвърди много често се налага мнение (донякъде с известно основание с оглед статуквото, в други случаи – съвсем неаргументирано и превзето), че МВФ е функция на волята на САЩ, продължение на американската политика и механизъм за упражняване на волята на свръхдържавата чрез глобално финансово господство и прокарването на интересите на Уолстрийт и американската хазна. Фактът, че седалището на фонда се намира във Вашингон, че ръководството на институцията се определя с решителната роля на американското правителство, дори и изпълнителният директор да е от друга страна (какъвто е случаят с Лагард, преди това с Дониник Строс Кан), а общата политика е твърде често с представите отвъд океана за разумната и необходима икономическа политика подхранва подобни мнения. Истината е понякога по-прозаична и в полза на статуквото – САЩ са най-големият акционер и оттук като във всяко акционерно дружество онзи, който държи „контролния пакет акции“ определя ръководството , политическата линия и механизмите/правилата на управление. Да не забравяме също, ще исторически през първите десетилетия на МВФ доларът, заедно със златото са двата стълба на финансовата стабилност и оттук Вашингтон има всички аргументи за водещата си позиция.
На този фон стигаме и до реалните измерения на сегашната гръцка финансова криза и специфичното място на МВФ в подходите към нейното управление и разрешаване. Това стана особено актуално в дните около референдума и публикуването на първия доклад с мнение, че следва за има облекчаването на дълговото бреме, заседанието на Еврозоната през уикенда и действията от последните ден-два, когато втори пореден доклад на МВФ наля масло в огъня политическите дебати в Атина около спешните мерки, които се изисква парламентът да вземе. Този въпрос е много интересен и засега остава на заден план в анализите в чужбина – не говорим за българските медии, които основно само транслират чужди мнения на българска почва и не дават задълбочени анализи на нещата, дори когато самите те създават новината или са на първа линия със своите репортери.
Като начало трябва да посочим два основни факта, които следва да помогнат в настоящия анализ. Първият е, че МВФ беше страна по първите два плана и носи още от 2010 г. отговорност за възприетите подходи, „устойчивостта“ на гръцкия дълг (който в два поредни плана с тяхно участие беше оценяван като управляем и поносим, а сега при третия изведнъж стана „неуправляем“, когато МВФ беше на път да бъде въобще заобиколен и накрая остана само като наблюдаващ и то примерно след 2016 г.) и дори за решението в инфарктната нощ на преговорите в неделя срещу понеделник. Вторият е, че в съответния момент на падежа – към 17 ч вашингтонско време на 30 юни 2015 г. , след като не изплати очакваните от нея задължения към МВФ, Гърция стана първата развита икономически държава, която е в състояние на фактическа неплатежоспособност към МВФ с всички съпътстващи този факт последици. Така тя е в ситуацията на Сомалия и международните финансови пазари отчитат този факт и кредитоспособността на страната. Оттук, въпреки участието на Лагард на срещата и преговорите на еврозоната в Брюксел очевидно е, че главната цел на МВФ е възстановяването на платежоспособността на гръцката държава с всички възможни средства и естествено плащането на просрочените нейни задължения към МВФ като кредитор. Късно снощи Гърция просрочи с неплащането на поредна вноска още едно задължение към международната финансова институция, което донякъде обяснява ускорената интервенция на МВФ в гръцката ситуация и намесата му в политическите борби в Атина и давайки за втори път аргументи на средите, които не са съгласни с параметрите на третия спасителен план.
В публикуваният във вторник срещу сряда нов доклад на МВФ ясно дава да се разбере, че дискутираният и вероятно одобрен от гръцкия парламент план е „нереалистичен“, не гарантира „устойчивост“ на управлението на гръцкия и оттук просто няма да проработи. Ако цитираме:
„Публичният дълг на Гърция е силно неустойчив. Това се дължи на разхлабването на възприетия курс през миналата година и особено – на влошаващата се вътрешна макроикономически и финансова среда порази затварянето на банковата система, която добави допълнителна негативна динамика…
Планът ще се нуждае от общо финансиране, което се оценява към края на 2018 г. на 85 млрд. евро – така дългът ще достигне почти 200% от брутния вътрешен продукт през следващите две години, при това ако се стигне бързо до споразумение по програмата. Гръцкият дълг може да стане устойчив и управляем единствено чрез мерки за намаляване на дълга, отиващи много по-далеч от онова, което Европа желае да разгледа досега“.
Оттук цялостното заключение на МВФ е, че Гърция просто не би била в състояние да получава повече каквито и да е кредити на световните финансови пазари при поносими условия, поне докато дълговото бреме не бъде намалено на по-ниски равнища.
Другият извод, който се прави също хвърля камъни по посока на ЕС и еврозоната – почти директно се казва, че ситуацията е била лоша, но събитията от последните дни са я влошили още много повече:
„Събитията от последните две седмици – затварянето на банките и налагането на мерките за капиталов контрол – нанасят тежка вреда на банковата система и икономиката и ще доведат до още по-значително влошаване на устойчивостта на дълга спрямо онази, която прогнозирахме в друг наш скорошен доклад“.
За разлика от пълния със цифрови прогнози доклад, публикуван при острото несъгласие на страните от еврозоната в навечерието на референдума, снощният доклад не е така богат на конкретни количествени прогнози, но дори само посочената е стряскаща, ако е точна – достигането на равнище на дълга 200% от бвп за две години – равнище, доближено единствено от Япония след 2 десетилетия негативни икономически тенденции.
И тук идва въпросът за ролята на САЩ и влиянието им върху предложенията на МВФ. В неделя Алексис Ципрас се похвали, че е говорил на няколко пъти с американския финансов министър Джак Лю, който публично изрази неколкократно мнението си, че трябва да се при всяко решение трябва да се отчете въпроса за устойчивостта на дълга. По принцип политиката на МВФ спрямо други страни често е опирала до мерки, свързани с отписване на дълга като условие за възстановяване на финансовата стабилност в съответната страна. Но в случая с Гърция поради участието в еврозоната не съществува вероятността за девалвация на националната валута и оттук ресурсите за възстановяването са ограничени.
МВФ е донякъде саркастичен в оценката за ефективността на обсъждания план:
„По отношение на средносрочните цели за първичния бюджетен прираст следва да се посочи, че се очаква Гърция да поддържа непрекъснато през следващите няколко десетилетия излишък от 3.5% от бвп годишно. Твърде малко държави са били способни на подобни резултати. Обратът в някои ключови секторни реформи вече в ход – специално пенсионната система и държавната адвинистрация – без да се посочат конкретни алтернативни реформи повишава загрижеността относно неспособността на Гърция да изпълни тази цел“
Следователно се налага изводът, че, ако Европа иска този спасителен план да проработи – той или трябва да даде отсрочка от три десетилетия преди да почне да си обслужва дълга или трябва да съкрати главницата на дълга, при това съществено!
Така, в заключение, достигаме и до хипотезите относно обяснението защо Ципрас в нощта на преговорите беше поставил като един от четирите приоритет неучастието на МВФ въобще в обсъждания план (приоритет, равностоен на отпадането на фразата за възможността за „грекзита“), защо Лагард не присъстваше на среднощните „консултации“ и защо след като беше част от преговорите МВФ публикува новия си доклад в навечерието на ключовото гласуване в гръцкия парламент.
Моят поглед и опит за отговор е на обикновен наблюдател-историк, четящ новините и разсъждаващ върху трохичките в информационния поток. Все пак, в интерес на истината, трябва отново да посоча, че в конкретния случай всичко ставаше в реално време и доста елементи от пъзъла започваха да се нареждат още по време на онези исторически дълги 17 часа на преговорите.
Според мен едно от реалистичните обяснения за стремежа на Ципрас за неучастието на МВФ в плана е показаната през последните шест месеца тактика на Атина да наложи политическо, а не технократско решение на проблема – вътре и единствено в рамките на ЕС и дори в по-тесния формат на еврозоната. Това пролича и в многото заседания на финансовите министри, където нещата очевидно се казваха доста недипломатично, докато топката накрая не се прехвърли в полето на политическите лидери, които в крайна сметка постигнаха някакво решение и сега преглъщат „горещите картофи“ при опита си да продадат стоката на политическия пазар на своите парламенти и гласоподаватели. Да не забравяме и вече посочената особеност, че МВФ иска ясен мониторинг на макроикономическите показатли и изпълнението на поетите задължения за структурни реформи (нещо до болка познато в пост-комунистическа Източна Европа), за да бъдат отпуснати следващите траншове. Докато в политическия дискурс, покрай приказките за евросолидарност и съпричастност в името на общите ценности, политическата топка се разиграва в центъра на терена без да се пристъпва в политически неблагодарни реформаторски действия. Така че без МВФ като мониторинг и контрол в изпълнението на плана Сириза и Ципрас биха имали по-голяма възможност за маневриране и допълнителен пазарлък.
Вторият, чисто финансов аспект е кой ще поеме загубите от провалените дългови плащания в момента и от евентуалното отписване на дълга, ако се изпълнят препоръките на МВФ. Тъй като става въпрос за гръцки държавен дълг, който облигациите и другите инструменти за който се държат от европейските държави и тяхната ЕЦБ най-големият губещ и от неплатените падежни вноски, и необслужваните главници на дълговете, и от евентуални отписани части от главницата на дълга ще засегне финансово европейските данъкоплатци. Политическата и финансова цена за това ще се плаща за години и десетилетия напред не само в Атина, но във всичките 28 страни от ЕС и оттук е съвсем разбираемо желанието на МВФ, очертано в призивите за отписване на дълга – в голямата си част това са европейски, а не неевропейски пари.
Трети – технически мотив, но с определен политически подтекст е вече цитираната подробност, че поне в момента Гърция е в неплатежоспособност към МВФ, но не и към другите институции. Оттук ролята на евроинституциите и желанието им за постигане на споразумение от значение преди ключовата дата 20 юли, когато е падежът към ЕЦБ и другите европейски кредитори. МВФ иска да си получи своите пари и очевидно търси ресурси в Европа за покриване на своите загуби.
Надскачайки тези хипотези може да се търсят и други хипотетични отговори на поставените въпроси. Като например доколко Варофакис и Ципрас играеха в дългата шестмесечна драма ролята съответно на „лошото“ и „доброто ченге“, стремейки се да извлекат максимално благоприятни условия, поради което Варофакис изигра ролята си около референдума и веднага след това подаде оставка, за да отстъпи място на по-умерения, поне на външен вид Евклид Цакалотос, който да се разбере с кредиторите. Последната теза изглежда приемлива, тъй като в съвременната дипломация, както винаги е било в историята, личностните симпатии и антипатии често се оказват продуктивни или пък вредни. Обаче съществува и възможната хипотеза, че Ципрас и Варофакис са представители не на политическото и технократското начало, а на различни крила в Сириза –Ципрас е повече про-европейски и про-евро настроен, докато Варофакис е много повече проамерикански и про-МВФ настроен, което обяснява и случилото се в последните дни. Склонен съм да приема повече първия аргумент, но отдавам дължимото като възможност и на втория.
И накрая – още нещо. Оставайки настрана личните качества на Кристин Лагард, която също може да е автономен играч и можем да ѝ отделим самостоятелна статия в тази поредица, съществува и чисто геополитическата мотивировка за очертаващия се разнобой между МВФ и ЕС по отношение на третия спасителен пакет. Неведнъж през последните месеци и дни Ципрас даде ясни сигнали, че търси помощ извън ЕС за справянето със ситуацията. В снощното си интервю пред гръцката телевизия той ясно декларира, че е търсил помощ от Москва и Пекин и страните от БРИКС, но отникъде не е получил реални обещания да помощ и затова третият спасителен план е единствената възможност за преодоляването на финансовата катастрофа. МВФ, поради по-тясната си обвързаност с общата глобална политика на Белия дом е силно загрижен да принадлежността на Гърция към зоната на трансатлантическата сигурност и затова вероятно пропагандира онова, което доскоро и дори днес е анатема за мнозина политици и финансисти в Европа – отписване на част от дълга. Остава да видим какви ще бъдат следващите стъпки и особено решенията на независимата ЕЦБ, от които ще зависи развитието на икономическата и политическата ситуация в Гърция през следващите дни и месеци.
Съзнавам, че вероятно предоставих на читателите повече въпроси и дилеми, отколкото отговори. Но това беше целенасочено. Защото ние в Студия Трансмедия не искаме да Ви даваме истината от последна инстанция под формата на крайни мнения или заклинания, облечени в дрехите на професионалната експертиза. По-скоро искаме да Ви насърчим да мислите, ако желаете, със собствените си глави. Убедени сме, че когато разсъждавате обективно и относително безпристрастно ще почувствате със сърцето си и съвестта си къде е истината. Което е в основата на истинското гражданско общество с активно гражданско съзнание, което е възможна за реализиране мечта.
Очаквайте следващите статии на Студия Трансмедия по темата.
