„Черният квадрат“ (1913 г.) на украинския художник от полски произход Казимир Малевич е една от най-известните картини в света. Около нея са философствали поколения професионални изкуствоведи, тя е тема на сноби и немалко хора с чувство за хумор.
Статистиката се затруднява да преброи колко точно министри откриха магическия парцел в центъра на София край паметника на Васил Левски, наречен – ще разберете кой знае защо – „Квадрат 500”. Покойният министър Божидар Абрашев, царство му небесно, се опита дори да го продаде за хотел. Тогава изкуствоведът Бисера Йосифова разкри далаверата и се прости с поста си на заместник министър на културата. Днешният ни министър на културата Вежди Рашидов го откри поне два пъти – в края на предишното си министерство и в наши дни. Петър Стоянович, и той не остана по-назад, та отивайки си от „Стамболийски 17” и той преряза лентата на „Българския Лувър” – другото име на квадрата, което отново дължим на двутактовия министър Вежди. Докато Рашидов се превърне от двутактово трабантче в четиритактов министър мерцедес, той може и друг път да открие обекта. И тъй като сценарият заприличва на ситуационна комедия Студия Трансмедия започва своя поредица от публикации, които да хвърлят светлина върху енигматичния квадрат. Ще ви споделяме нашите журналистически разследвания, без да разкриваме източнrците си, разбира се. Пък току виж, ситкомът се е превърнал в криминален сериал…
Обозначение на това сакрално място по градоустройствен план винаги е било „Квартал 500“. Така е и в скицата на „градоустройствениците“ архитекти. Било е така още по времето, когато преместиха МЕИ (Машинно-електротехническият институт) от тази сграда. Тогава Ема Москова беше министър на културата. После започнаха безкрайните комисии с презумпцията това да стане музей, без да се определя какъв точно. Но понеже не се знаеше какво ще е предназначението на този музей, ползвахме работния градоустройствен термин „Квартал 500“.
И тъй като мястото е квадратно, а мисленето буквалистично – „кварталът“ съвсем естествено стана „квадрат“. А буквалистичното мислене, характерно за децата, води до много печал, както се казва. Предишния мандат, когато беше министър Рашидов, в сайта на министерството подхванаха идеята за допитване до широките народни маси чрез водене на настървени дискусии, гарнирани с гарантирани скандали, дали да се обединят двете галерии – Галерията за чуждестранно изкуство и Националната художествена галерия.
Дали може един вид да се обедини националната българска колекция, която хронологично е събирана след Освобождението до наши дни (с един ауф такт от двайсет и няколко години поради липса на пари за откупки) с колекция, правена ударно за няколко години, с пусков срок 1300-годишнината от основаването на България. Две несъпоставими като начин на колекциониране сбирки, като хронология във времето, като подход. Защото националната колекция е събирана и подбирана от хора като Андрей Протич, като Никола Мавродинов, като Богдан Филов. Тя естествено произлиза от Народния музей – една от първите институции, създадена след Освобождението. Вътре е имало и археология, и етнография, и чуждестранно изкуство, и национално изкуство, и архивен фонд. И в по-късно време всичко това се разделя, за да има Археологически музей, Етнографски музей, Национална художествена галерия и Държавен архив.
„Допитването до народа“ как да се казва музеят се начева с обява в сайта на Министерството на културата през 2010 г.
И се почнаха едни чутовни предложения – например имаше и такова музеят да се казва „Душа“ – един вид, ако някой си изтърве душата, тоест „концептът“ му изневери или е преял с изкуство? Но тъй като сме една демократична държава и националната културна политика, ако съществува такава, е също демократична, бидейки централизирана, което само по себе си е феномен, се предлага допитване до представителите на работническата класа, на трудовото селячество и най-вече едрите арендатори, както и до прогресивната интелигенция. И всеки дава идеи каквито му дойдат.
Но все пак откъде идва „квадратът“? Числото 500 идва от градската скица на „Квартал 500“. А името „Квадрат 500“ е неофициално, чували сме го от устата на министър Рашидов, че това е по идея на неговия приятел и наистина много добър художник Захари Каменов.
Идеята била следната: понеже говорим за музей с глобално и вселенско значение, та по тази причина е намесен и Малевич с неговите прочути квадрати. Сиреч оттам иде названието и на нашия квадрат. Ако не го знаеш, няма как да се сетиш.
Предложението на същите тези широки народни маси музеят да се казва „Душа“, в известен смисъл е много по-добро от „комплексните“ наименования, които навеждат мисли за национални комплекси, сполучливо изобразени в „Българския Лувър“. Наистина е по-добро в сравнение с оповестения в края на миналата година в „Държавен вестник“ „Национален музеен комплекс“, което дълбоко комплексира малцината, които имат отношение към културните процеси. Това е недопустимо, непреводимо. Сега май е преименувано, но как точно, само те си знаят, защото докато не го видим в държавните книжа официално, не му знаем името.
Дори бяха обявили в Държавен вестник „вливането“ на едната с другата галерия – националната с галерията за чуждестранно изкуство, без да дадат адрес – нова институция без адрес. Пише само град София, което е доста обширно понятие все пак.
Демократична процедура по наш тертип – еднолична
Председател на комисията винаги е бил Светлин Русев като външно лице. Той да ръководи тези, които ще осъществяват идеята. Вероятно се възприема като безпристрастник, нещо като научен ръководител. Но как да разбереш какъв е цялостният и последен „концепт“ и в чия компания е направен.
Самият произход на двете експозиции е абсолютно различен и разнобоен. Чуждестранната експозиция е съвсем естествено да се хармонизира с европейските процеси. Ала в сбирката от чуждестранно изкуство ние нямаме в наличност тази хронология на нещата – имаме примерно малко „парижка школа“. Докато през това време какво става в България – това са съвсем различни процеси. Има и един много особен момент, сигурно комисията доста се е озорила, ако разбира се тя е решавала нещата, а не са решавани по „демократичната формула“ еднолично. Проблемът е самото пространство на сградата, преустроена от архитект Янко Апостолов, който спечели конкурса, някак тихомълком. Този човек е проектирал една сграда, в която е много трудно да се правят експозиции. Само един детайл – задната фасада от бившето МЕИ, която е откъм Паметника на Васил Левски, е само в прозорци, въпреки че на места са затапени. Някъде таваните са ниски, другаде са високи. Чисто архитектурно можеше да бъде по съвсем друг начин, но това е друга тема.
Архитектът бе избран с конкурс от министерството. Той може да има добра концепция, може да твърди, че в САЩ е много авангардно да се слага ламперия – онези шперплатови плоскости, каквито имат читалищата и кметствата по градове и села. Откъм този вход, който гледа към паметника, вие влизате все едно в началото на 80-те години, а може би и малко по-рано. Вярно, архитектът е от друго поколение и няма тези дълбоки травми от държавните и общинските учреждения от онова време, но концепцията му звучи ужасно.
Кой и как трябва да реди експозицията
Светлин Русев наистина е човек с опит, бил е и директор на Националната галерия. Останалите членовете на журито накрая останаха при административната селекция на принципа – който не е удобен на министъра, го махат. Хора, които не смеят „копче“ да кажат на Светлин Русев. Такива люде, конкурс за мижитурки да направят, пак ще се класират на второ място. Сред тях се откроява сегашната директорка на Националния музеен комплекс Славка Иванова, според думите и – Светлин е институция, той не е човек.
По едно време бяха сложили в тази комисия Петко Дурмана, един скулптор с, така да се каже, неординерно мислене. Но какъвто и да е, става излишен всеки, който има друго мнение. Той застъпваше позицията, че го няма съвременното изкуство. Така че Дурмана е бил прав да зададе въпроса „А къде отива съвременното изкуство?“
Без да се правят аналогии, но ситуацията ми напомня точно на Националния исторически музей. Всички питат „Какво иска повече Божидар Димитров?“, има тази огромна резиденция. Тя е огромна, но няма експозиционна площ. Това е проблемът, правена е за друго. Хубаво, но после не е преправена, както е в случая с адаптацията на въпросния квадрат, вече не знаем как да го наречем…
Очаквайте продължение.
името на кръстника на музея е Тъпоъгълник 60